ЕДНО НЕСЪСТОЯЛО СЕ ПЪТУВАНЕ!

В БЪЛГАРИЯ СТЕНАТА ВСЕ ОЩЕ НЕ Е ПАДНАЛА!

ЕДНО НЕСЪСТОЯЛО СЕ ПЪТУВАНЕ!

     Още от детските години, в съзнанието ми се формира неприязън и нетърпимост спрямо комунистическия режим в България. В гимназията реших да избягам от социалистическия рай.

Ето един щрих от това как живеехме по времето на СВЕТЛОТО БЪДЕЩЕ В МИНАЛОТО, за което време има още хора, който говорят с умиление. За времето когато дъщеричките и синчетата на Коммафията се размотаваха свободно на Запад и учиха в училища и колежи в загниващия капитализъм, не можехме свободно дори до Триград да отидем. Трябваше да се МОЛИМ да ни се даде разрешение и „Открит лист“.

     Ето я прекрасната кочинка, в която живеех. Нямах нито вода, нито тоалетна. През тридесетината години, през които живях там съм свалил, долу в апартамента, повече от 11 тона урина в буркани.

     Надписът на плаката зад гърба ми гласеше „50 години съветски цирк“. Откраднах го по късна доба, за да не ме арестуват за вражеско действие – късане на плакат на Великия Съветски Съюз. Там се мъдреха и знамената на Съветския съюз и на вярната Народна република! Не ми беше ясно как отговорните другари не са се усетили за подтекста на посланието?
     Много горд бях с мобилировката си в кочинката, особено след като замених протритата чергичка с парче от персийски килим. Получи се нещо като в тризвезден хотел, нищо, че когато валеше дъжд в средата на помещението поставях кофа за водата, която течеше отгоре, но поне тази вода я изхвърлях през прозореца и не трябваше да я мъкна до долу!

     Беше ми ясно, че ако отида на Запад, никой не ще ми предложи живота на тепсия и че ще трябва като начало да мия подове и чинии. Някои и до ден днешен си мислят, че в чужбина ще ги приемат с отворени обятия и че ще си карат както са свикнали да вегетират и да не правят нищо. Тези хора естествено не успяват и като се върнат започват да плюят колко лош бил живота оттатък. Един наш политик каза на хората в прав ред, че трябва да се работи и те го намразиха!

     Дядо ми Лука е следвал в Karlsruhe и е работил в Германия. „Нахалната“ ми баба се вдига от Шумен и без да знае бъкел немски отива при дядо ми и баба ми става моя баба или по соцтерминологията – се бракосъчетават. Със всичкия си акъл бременна с баща ми тя се вдига от Германия за да го роди в България, но по пътя към София тя стига само да Вратца и там го ражда. Баща ми също следва в Германия, но се връща в България (тогава е било така – връщали са се) и за свое и наше нещастие работи в немската фирма AEG и впоследствие в Reemtsma.
И така, настъпва светлата дата за българския народ. Дълго време на баща ми не даваха работа, защото е работил в немски фирми, което автоматично означаваше, че е фашист и опасен враг на народа. Това си проличаваше още повече и от това, че говореше немски – откъдето и да го погледнеш ВРАГ. И започна масов домоизнос, за да оцелеем. Де що вкъщи имаше  AEG-техника,  се продаде.
     По някакво чудо оцелях като се измъквах при шайките по улиците за широки и тесни панталони през различните годините на различните соц-идиотщини. За това изпращаха в Белене. Един ден с един приятел седяхме на спирката на трамвая на площад Славейков, събирахме падналите зелени топчета от дърветата и замервахме с тях момичетата, които с гръб към нас чакаха трамвая и се правехме на ни лук яли ни лук мирисали, когато те се обръщаха. В един момент се появиха милиционери и ни арестуваха. Подкараха ни към сградата, където се помещаваше някаква бърлога на БКП (сега Столична Библиотека). В джоба си имах една италианска сребърна монета с дупка в средата. Помислих си да я изхвърля, но щеше да издрънчи на плочите, пък и ми досвидя. Вкараха ни в подземието и ни разделиха. Изпразниха ми джобовете и милиционерът 15 минути въртя монетата и най-накрая прочете I-ta-li-a и каза, а-а-а значи западно влияние а? След това се хвана за кибрита – защо ти е този кибрит. Аз отвърнах, че пуша. Защо нямаш цигари а-а-а, значи да палиш а?  Имах само някакви дребни стотинки. Казах нямам пари за цигари. Впоследствие разбрах, че сме отървали Белене (дано и сега да го отървем), защото моят приятел е дал някакъв телефон, за който и до ден днешен не зная на кого е бил. Той имаше много хубав червен вълнен пуловер, пратили ли му го от Америка. Аз бях с нещо като риза без копчета, която майка ми е беше ушила от едно ленено сако. Главният милиционер, някакъв висок чин, съпровождайки ни по стълбите за навън, дълбокомислено ни каза, а сега да не правим като Езоп? Тази гениална мисъл до ден днешен е загадка и ще си остане такава, каквато е и ръкописът на Войнич, за криптолозите. За изпроводяк милиционерът строго ни заръча да се острижем и  двамата да си наврем в гащите – приятелят ми пуловера, а аз ризата. В пълно мълчание стигнахме до пресечката на Раковски и двамата едновременно вдигнахме двете си ръце нагоре, при което пуловерът и ризата се извадиха от гащите.
     Нещата в нашата къща вървяха „от добре към по-добре“. Баща ми беше направил нещо като дневник – 31 плика, в които се поставяше в всеки плик по 2 (два) лв. на ден за четиричленното ни семейство – светлото бъдеще силно беше светнало у нас.
     Завърших гимназия и имах възможност да постъпя в университет без приемен изпит. Впоследствие въведоха изпитите. Силно желаех да завърша електроинженерство. Тогава трябваше да се представи бележка от не зная каква служба, която се помещаваше в сградата на мястото, където е построен хотел София в близост на Народния театър. Когато майка ми отишла да вземе безценната бележка забелязала, че другите майки получавали отворени пликове, а моят – залепен. Решихме да рискуваме и да го отворим.  Вътре се мъдреше някакъв гнусен донос на някакво още по-гнусно жалко копеле, гласящ че баща ми е бил доверено лице на граф Лерхенфелд представителят на  Reemtsma в България. (Граф Лерхенфелд е прототип на барон Лихтенфелд от романа Тютюн на Димитър Димов). Това е една отвратителна лъжа. Една такава смрадлива бележчица тогава определяше бъдещия живот на човека, на когото биваше лепната.  С това парцалче в никакво висше учебно заведение не можеше да бъда приет. Тази случка още повече затвърди желанието ми да се махна от народната република!
След като изкарах две безсмислени години в казармата, завърших висше инженерно образование. Дейните комсомолци, потенциални партайтрегери ги оставиха на работа в София, аз трябваше да замина някъде в „Диарбекир“. Естествено не отидох и останах да си търся работа в София. Още преди да се дипломирам с един приятел кандидатствахме за курсове по часовникарство. И отново сблъсък със сбърканата система. Той беше една година по-голям от мен и го приеха, а мене не! Едно негово гадже беше готово да ни вкара да следваме във ВИФ, сега така наречената Академия, но приятелят ми сгафи нещо и останахме на сухо.
     Често приятели на баща ми от Западна Германия идваха зад Желязната завеса. Те влезли във връзка с управата на AEG и оттам получихме формуляри от фирмата да отида да следвам на техни разноски за електроинженер. Е сещате ли се какво стана? Сигурно някой чекист с мое име отиде в Германия да следва. Когато баща ми започна да действа, документите анихилираха. За да зачезна все пак трябваше да започна някаква работа. Разбрах, че в Комбината за цветни метали на гара Искър търсят човек за лаборатория по КИП и Автоматика. Кандидатствах и бяха готови да ме вземат, но аз се разсеях, защото трябваше да ми бият ваксина против туберкулоза. В казармата ми разкатаха фамилията с ваксина против тиф, при което получих гнойна рана на гърба на мястото където я биха и ме рязаха на живо без упойка. Един ден случайно срещнах един от инженерите от КИП-а и той ми каза, че ме търсели под дърво и камък, къде съм изчезнал – ох добри хора. Прежалих се за ваксинацията и постъпих, а и баща ми вече нямаше търпение да започна работа, за да да закърпим положението. В Онкологията отново ме рязаха – този път с упойка ми махнаха един загноясал лимфен възел, вследствие прекрасната ваксина. Дойде време да се махам. Намерих една екскурзия с влак за 200 лв. (като завеждащ лаборатория по измерителни уреди получавах някъде към 145 лв.) до Хайделберг през зимата. За да отида на екскурзия трябваше да представя бележка от партийното ръководство и директора на Завода. Те ми отказаха. Колегата ми, благодарение на когото постъпих, беше партиец – готино момче. Той се ядоса и отиде да пита защо не ме пускат. Те му казали, че ще избягам, а той им отвърнал в тая студена зима къде ще бяга? Е те бяха прави  – щях да избягам.
     Доколкото си спомням, опитах да се включа в круиз по Средиземно море. Имаше „евтини“ екскурзия до Палма де Майорка, до Санта Круз, но навсякъде ударих на камък – това бяха екскурзии само за верните на властта другари, за другарите от ЦК и техните синчета и дъщери и естествено за придружаващите екскурзиите ченгета, които да следят някой праволинеен да не тръгне по кривия път. С една екскурзия по Дунав до Виена много елегантно ме изработиха. Бяхме трима „приятели“, както по късно разбрах – ченге, доносник и аз наивника. Единствено доносникът получи разрешение. Хитро измислено. По-късно се доверих на ченгето, за което ще стане реч по-нататък!
     Продължих с безнадеждните опити да използвам някоя екскурзия за да изчезна. За да те включат трябваше да представиш разрешение от милицията, за да пътуваш. При отказ се отиваше в Дирекция на милицията и ти даваха ден и час да се явиш на комисия. Тя се състоеше от двама души, които се сменяха. Един гадняр с по-нисък чин, а вторият беше „добрият“, който ужким пускал. И двамата бяха от един дол дренки. Кучката на гишето, която се смиляваше да ти назначи аудиенция веднаж ми каза и беше права – по вида на личния ти паспорт си личи отношението ти към народната власт, демек думам ти дъще сещай се снахо – на кукуво лято ще пътуваш в капиталистическите страни. Един път от многото ми опити (вече ми беше ясно, че чужбина легално ще видя само през крив макарон, но ходех ей така напук) имах първи номер и чаках пред вратата на полицая. Залепи ми се един провокатор и взе да ми плямпа някакви глупости, за да се изпусна нещо. Аз директно му казах да ми се разкара от главата. Влизам при полицая, а той мълчи и аз инат и аз мълча. Той не издържа и каза за какво си тук, а пред него куп папки. Казах му аз съм първи номер и ей там в тази дебелата папка най-отгоре се разправя за какво съм тук. Това го ядоса и ми каза директно – не си женен, нямаш апартамент, нямаш кола, не си в комсомола, и не си деен в квартала, какво искаш като избягаш аз да отговарям за тебе! Поне копелето беше откровено. По едно време не ме пуснаха дори до ГДР като причината била, че ми е дълга косата и когато се жалвах ми позволиха среща с богоизбрания при условие, че се острижа. Това беше в сградата на Аксаков зад опашката на коня. Прие ме един огромен изрод, чиято физиономия ми беше позната. Имаше някаква изложба пред американското посолство. Комунистите, т. е. мафията, се чудеха как да възпрепятстват хората, за да я видят. Въжени кордони, милиционерски кордони и какво ли не. Аз чинно си чаках на опашката, когато едно детенце се промуши под кордона. Същото това говедо го хвана и с всичка сила с петата си просто премаза пръстите на едното краче на детето. То нададе ужасен писък, който отекна в последвалата ужасна тишина сред огромната опашка. Единствено аз реагирах, а извергът ме заплаши, че може да ми се случи нещо. И то ми се случи, аз стоях пред него, за да го моля да ме пусне в ГДР. Аз съм много добър физиономист. Случвало ми се е например, в трамвая няколко спирки да пътувам до някой човек и запечатвам физиономията му, и когато случайно го срещна се чудя от къде го познавам. Тъпакът явно не ме позна и ме попита защо напирам да пътувам все на запад, да съм пътувал в Съветския братски съюз! Когато си вземах след указания срок документите, хубавицата на гишето се озъби, че май пак не съм се остригал. Беше зима и аз стоях пред нея с високо вдигната яка увит с шал и натикал социалистическата си тиква колкото е възможно надолу към тялото. Даде ми документите и вървейки по жълтите павета исках да имам автомат.
     Беше ясно привърших с „лесния и по-безопасен начин“ – организираните екскурзии. Започвам нов етап ще бягам през югославската граница. За тази цел трябваше да напусна Завода. Изпращаха инженерите да работят по един месец като хамали в завода за дограма също на гара Искър. Разбира се това не ми се размина. Бях явно черна овца, защото си позволих да се подиграя с заповедта, ИТР да дава отчет почасово какво работи (за тези, които не са запознати с соц-терминологията, това означава – инженерно-технически работници, нали всички бяхме работническата класа в безкласовото общество). Почнах да пиша:

     – 7:00 часà идвам на работа;
     – 7:01 часà маркирам си картата за влизане;
     – 7:15 часà отивам до тоалетната по малка нужда;
     – от 7:20 до 7:35 часà нареждам се на опашката пред лавката;
     – от 7:35 до 7: 45 часà закусвам (закуската се състоеше от обилна питателна храна – „фафли“);
     – в 7:46 часà разпределям работата на работниците;
     – в 8:00 часà отивам в цеховете;
     ..........
     и т. н.
     – 12:30 часà отивам в стола на обяд;
     – 13:00 часà отсядам в тоалетната за 15 минути!
     .........
     и т. н. и т. н.

     На третия ден отмениха заповедта да пишем такива дивотии. Работихме и събота до обед – понеже карах работниците да работят и събота, което те не искаха да правят, едно пиенде се беше оплакало на партийния секретар. Той ме извика, строго ме смъмри и ми заповяда събота да не ги карам да работят. В КИП-а имаше само един телефон в стаята на шефа ни – много свестен човек (благодарение на него защитих диплома за втора инженерна специалност). Той нареди да се инсталират звънци в стаите на работниците. Примерно за Киро шефът звънваше един път, за Пешо два пъти и т. н., когато ги търсеха техни близки познати или гаджета. Така шефът можеше спокойно да работи, а не на всеки две-три минутки да търчи по коридора, да вика работниците. Ако беше партиец щеше да забрани обажданията по телефона не по служба в работно време и толкоз. Някой се оплакал и ръководството направи открито партийно събрание, за да присъства целия състав на завода, на което събрание шефът ни беше безобразно оплют, че това било гавра с работниците. Директорът издаде заповед да се махнат звънците.
За да изпълня моето твърдо решение исках да напусна Завода. Но това не беше лесна работа. Не че им бях толкова ценен, но не искаха да има прецедент – ние бяхме закрепостени и не се допускаше текучество. След месеци уговорки и изтичане на срока за предизвестие и нахалството ми да работя един ръкопис на работното си място, ме освободиха!
И се започна. В една компания, с която се срещах понякога имаше две симпатични момчета синове на някакво топ ченге. Те разполагаха с чужда валута. Купих от тях долари, английски лири и западни марки. Тогава все още се минаваше транзит през Югославия и имаше възможност да се престои три денонощия. Опитите ми да избягам с времето са избледнели в спомените ми, но за някои от тях, за които си спомням по-добре ще разкажа. През годините ми се искаше на някой мой приятел, който умее да пише добре като Вальо, да разкажа за патилата си. Но така годините се източваха и ето ме сега да пиша, нещо, което не ми се отдава особено!
Обикновено си купувах билет за влак през Югославия, за Чехия до Прага или за Унгария до Будапеща. Влизах през Югославия и в Белград сменях влака в посока към Любляна или Загреб с надежда да се докопам до Триест, където знаех, че има бежански лагер. Правих опити да мина границата с Италия. При неуспешен опит се връщах и се отправях към Прага или Будапеща. Там си вземах квартира и изпусках парата. След около седмица се връщах в Югославия отново се отправях към италианската граница и след поредния неуспех се връщах в България.
Провалите ми се дължаха на това, че действах абсолютно сам и без никаква точна информация.  Най-неприятното ми преживяване беше когато исках да се добера до Триест. От Любляна взех рейс до едно селище мисля, че се казваше Лупица или нещо подобно, което според скапаната карта която имах, беше на разстояние от границата с Италия на около 2 km по права линия. Рейсът пристигна по тъмно и аз като излязох от селището се свих в някакви шубраци и изчаках съвсем да се стъмни. Тогава се проклинах, че не съм се сетил да си взема фенерче. Тръгнах в предполагаемата желана посока към границата. През живота си не сам имал такъв кошмар – умирах от страх, вървях, пълзях на някъде през храсталаци и някакви баири. Малко оставаше да напълня гащите и накрая се предадох. Беше лято, но нощта беше студена. Свих се на кравай на земята и докато взе да се развиделява треперех, може би от студ или от страх. Не зная как се добрах обратно до селището взех обратния рейс за Любляна и се отправих за Будапеща. Там вземах квартири от фирмата IBUSZ (мисля че така се казваше – не зная дали съществува още) и обикновено попадах при стари дами, които явно някога преди комунизма са били заможни. За щастие след преживяния ужас попаднах в много хубава квартира, а хазайката беше една приятна дама, която цепеше немски, френски и английски. Оказа се, че е вдовица на генерал, убит от комунистите. От прозорец на къщата ми показваше следите от руските снарядите при нахлуването на руснаците в Унгария през 1956 г. за да освободят унгарците от самите тях, както нас са ни освободили на светлата дата на 9-и септември, паметната 1944 г., та до днес.
     Госпожата ми даде ключ от вратата на апартамента. Една вечер прибирайки се късно установих, че на външната врата няма никакви звънци, само един бутон. Помаях се и реших да го натисна ако ще и сградата да се събори. Не се събори, но вратата се отвори и ме пропусна да вляза един мърморещ нещо на унгарски възрастен човек по пижама. На другия ден се прибрах по-рано и намерих една бележка на немски, френски, английски и накрая се мъдреше текст и на руски. С бележката хазайката ми напомняше, че вратата долу се заключва в 22:00 часà и когато се прибирам след този час, трябва да дам пари на портиера, но не указваше колко! При едно от късното ми прибиране дадох на портиера пълен джоб дребни монети. Надявам, че човека остана доволен. Един ден хазайката ме покани на обяд. Това беше едно приятно изживяване. И така релаксирал напълно се върнах обратно да повторя опита на същото място, но вече през деня. Тръгнах, изгубих се и нервите не ми издържаха. Разколебах се. Разочарован се прибрах в София. Никога не съм споделял с нашите за моите намерения. Години по късно разбрах, че милата ми майчица е знаела, предчувствала е какво правя, но никога не ме е спряла!
Един от следващите ми опити отново завърши с провал, но това се дължеше на това, че естествено не познавах добре Югославия, а и влаковите връзки бяха ужасни. Този път изходният ми пункт беше Загреб – посока Нова Горица. Без да помисля много-много се обадих по телефона на една позната в Италия. Тя ме наруга, защото явно, че и тук телефоните се подслушваха, но въпреки това ми обясни, че Нова Горица, е разделена на две с ограда между Югославия и Италия – хвърляш си сака през оградата, прескачаш я и хоп много лесно, ти си в Италия, да ама не било така. Каза ми ако попадна в лагера в Триест да потърся един офицер неин познат и отново ме наруга. Залепи ми се едно момиче и когато после се замислих за случката, познатата ми от Италия беше права, че ме ругае. Какво си въобразявах, явно не съм бил на себе си. Югославският режим не се различаваше кой знае колко от нашия, въпреки че югославяните пътуваха свободно на Запад, както и имаха възможност да живеят и да работят там. Все пак чувството ми за съхранение се е задействало и ѝ наговорих разни лъжи, че имам роднини в Югославия. Тя ми написа на една бележка името си и адреса в Загреб. Каза, че е студентка – да бе. По късно в Нова Горица не зная дали тая бележка хвана дикиш пред полицаите. И така хванах рейса за Нова Горица. Колкото по наближавахме, толкова повече ме тресеше шубето. Във всички хора се съмнявах, че ме дебнат. В рейса до мене седеше едно момиче, чиито родители бяха през няколко седалки напред. Аз упорито тъпо гледах навън в тъмнината, като че ли се виждаше нещо. Имах чувството, че момичето не би имало нищо против да си говорим. Пълен кретен, заговори се, запознай се, запознай се с родителите, измисли нещо. Разбери що за хора са – биха могли да те поканят да преспиш у тях, за да не се щураш в нощта, в напълно непознат град. Така и така рискуваш, открий пред момичето какво си намислил. На другият ден по светло тя би могла да ти бъде гид, да те заведе до най-удобното място на оградата и ако това се бе случило довиждане завинаги гнусен комунизъм. И сега след толкова години нямаше да съм изминал над 250 km по софийските улици викайки с Интернет лумпените – ОСТАВКА. Е размечтах се и се отнесох! Рейсът спря. Хората бързо изчезнаха в тъмнината. Останах сам и не знаех какво да правя. Тръгнах на посоки и в момента когато съзрях едни храсти и реших да се шмугна в тях и там да преспя, двама полицаи ме спряха. Поискаха ми документи и ме попитаха какво правя там. Набързо им разказах, че търся едно момиче моя приятелка, което живее в Нова Горица, но следва в Загреб. Търсил съм е там и са ми казали, че се е прибрала у дома си, но аз не ù зная адреса и им показах бележката! Не зная дали са повярвали на тази глупотевина – сигурно не и ме ескортираха до някакъв хотел. Наредиха на служителя на рецепцията да ми даде стая и рано сутринта да ме събуди. На мен ми казаха часа, в който сутринта да взема рейса за Загреб. Топло знойно лято. Не мога да заспя  – 23 часà, 24 часà, 1 часà, кошмар. А навън животът тече в пълна сила – италианска реч, форсиране на двигатели на коли. Поглеждам през прозореца хвърчат спортни отворени коли, весели, щастливи хора – свободни хора! Очите ми се наливат със сълзи. Каква е тази наша орисия. Докога ще търпим, подчинената на руския империализъм, продажна псевдо българска комунистическа мафия да ни тъпчи. Във всички страни отсам на Желязната завеса Полша, Унгария, Чехословакия и даже Източна Германия ври и кипи. Само нашата Задунайская република мълчи със страшна сила. Унесъл съм се в дрямка, когато в стаята влиза един човек ляга на свободното легло и вероятно заспива. Бедната ми душица се свива, дали това не е някое ченге, което да ме дебне, за да не изчезна или е просто еди нормален човек, който досега се е радвал на живота. Не заспивам цяла нощ. Италианците вдигаха врява и минаваха с колите си нагоре и надолу докато към 4 часà настъпи тишина. Хотелиерът дойде да ме събуди, но аз бях вече станал от леглото, в което прекарах тази кошмарна нощ. Началната спирка беше наблизо. Купих си билет, оставих сака си в чакалнята и излязох навън с намерение да се прехвърля. Краката ми се подкосиха като видях табелата на шосето, по което цяла нощ италианците форсираха колите си в едната и другата посока. На табелата ПИШЕШЕ – ITALIA 0 km. Продължих до някъде, но размислих, че шосето води до граничен пункт, а и няма начин да не ме следят. Върнах се и реших от рейса да се ориентирам следващия път къде да слеза. Следващата спирка беше на контролен пункт за преминаване в Италия на стотина метра вдясно. Непосредствено след като потеглихме рейсът зави наляво. Граничният пункт остана зад гърба ни. Явно следващия път трябваше да сляза на тази спирка!
От Загреб се отправих към Златна Прага, след преживяното действително ми се видя златна. Там разпуснах добре, запознах се с едно полско момиче. Това, което ни сближи силно беше неувяхващата ни любов съм великия Съветски съюз.
И отново на път към Загреб. Отчаян до крайност, реших се да отида в италианското посолство. За там ме упъти едно момиче. То ме попита от къде съм и аз я излъгах, че съм от Гърция – ха-ха навсякъде ни преследва призракът на комунизма. На служителката в посолството ù казах, че искам да имигрирам в Италия. Тя охлади желанието ми като ми каза, че трябва да подам молба, вероятно, за да бъда проучен и след месец да излезе решение. Тогава отношенията между  България и Югославия бяха сравнително добри и ако ме хванеха, че съм останал без разрешение щяха да ме екстрадират в милата ми родина, където щяха да ме опандизат.  И отново последва огорчението от обратния сив път към още по-сивото ми съществование.
Дойде времето за акция Нова Горица. Този път през деня слязох на спирката на контролният пункт за Италия. Онемях, ако можех да рисувам и сега след толкова години бих могъл да нарисувам картината, която се разкри пред погледа ми. Нещо, което не би могло да се изтрие от паметта ми до края на моя живот. Това се усилва от неистовото ми желани да се спася от мракобесието на социализъма, с какви ли не изкривени лица и светло комунистическо бъдеще, при което раят на дядо Господ пасти да яде. В далечината вдясно от граничния пункт се извисяваше масив, на чийто връх беше кацнал красив замък, над който се вееше италианското знаме под невероятното синьо италианско небе, без нито едно облаче. Стоях захласнат няколко мига, но трябваше бързо да слеза на земята, ако исках да погледна от другата страна към Югославия. Вдясно видях един тесен асфалтов път почти успореден на шосето, водещо за Нова Горица. Тръгнах по него. От лявата страна имаше нещо като дере, в чието дъно се точеше железопътна линия. Веднага прецених, че като пресича линията и повървя в посока към замъка ще бъда вече в италианска територия. В момента когато вече се канех да вляза в дерето, на няколко метъра от мен трима души много бързо минаха и се скриха от погледа ми в храсталака на отсрещния бряг на дерето. Бях стреснат и реших да продължа малко по-нататък, но за нещастие се отзовах пред една малка къща, пред която на една пейка бяха насядали няколко деца, които дигнаха патардия и от къщурката излезе един полицай. Той недвусмислено ме покани да вляза в къщата и ми поиска документите. Без да искам извадих и дипломата си с превод на английски. Той разгледа документите и вдигна телефона и съобщи някъде, че при него има един българин инженер – беше го разчел от дипломата ми. Отсреща някои бесен крещеше и аз го чувах „това не е инженер, това е магаре, сега гонихме един по Триесте“ и затвори. Беше много горещо, а аз бях страшно жаден и помолих за вода. Полицаят отиде до прозореца и го затвори, сигурно, за да не избягам и ми донесе вода. Бях му много благодарен за човешкото отношение – вероятно съм изглеждал жалък и нещастен. Докато чакахме, покрай къщата мина един човек в посока Италия. Те само си кимнаха с полицая. Това явно беше малък граничен пункт, през който местните хора отиваха до Италия да свършат някаква работа и след това се връщаха. След време, чу се шум на двигател. Затвориха ме в един микробус и дълго време пътувахме. Отстрани на буса имаше тесни процепи, за да влиза въздух. Мъчих се през тях да видя къде ме карат, но какво щях да видя като тези места ми са съвсем непознати. Но все нещо трябваше да правя, за да се успокоя. Усетих, че пътя се катери нагоре и не след малко спряхме. Бяхме пред една голяма постройка с ограда. Вкараха ме в една стая и един войник остана при мен. Явно бяхме в някаква казарма. Взеха ми сака и портфейла. Неволно се усмихнах – на дъното на сака имаше едно добре опаковано пакетче, това бяха цените ми автомати за ски марка „Marker“, които смятах да продам като емигрирам – е това беше най-скъпото нещо, което притежавах, без да броим ските и които явно не можех да нося. Ако ги носех сигурно не на съд щяха да ме изпратят, а в някоя лудница. Върнаха ми нещата и отново ме качиха в бусчето. Спряхме в някакъв град пред една сграда. Вкараха ме и ме оставиха на пейка в добре осветен коридор. Седях и не знаех какво става. Някакъв неприятен унгарец се опита да ме заговори, но не се получи. И о ужас, погледът ми се спря на вратата срещу мен, на която пишеше ПРОКУРОР. Изби ме студена пот. След време ме извикаха. Влязох и пред мен видях един млад симпатичен човек, а във вътрешната стая пред пишеща машина русо момиче, явно секретарка. Направо си му казах на прокурора, че не искам да живея повече в България и го помолих да не съобщава там какво съм искал да направя. Слава на Бога, че се намирах в югославска СЛОВЕНИЯ. Човекът ме успокои и обеща да не съобщава на съответните български власти. Аз бях осъден да заплатя глоба от 90 динара. Шапка им свалям на тези хора. В портфейла си имах, освен лирите, доларите и марките, динари които бях сменил в Югославия. Когато ми взеха нещата в казармата не са пипнали валутата, а прокурорът ми наложи такава глоба, че с остатъка от динарите можах да си купя билет до Белград. Не си спомням в кой град ме пратиха на прокурор , а фишът от пощата, в която ме закара кресливият фатмак, и платих глобата, унищожих на връщане преди българската границата. Тогава бях съчинил някакъв сложен сценарий, за всеки случай, ако прокурорът не изпълни обещанието си.
И ето ме отново на път за Будапеща. От  IBUSZ ме пратиха отново при една стара дама. Сградата беше внушителна с голяма външна врата, която се заключваше в 22:00 часа. Когато преминеш през нея се отзоваваш в огромен двор и цялата вътрешна час на сградата е опасана от балкони с железни парапети. До балконите и вратите на съответните апартаменти се достигат по различни стълби. Бях настанен в голяма стая, която почти се запълваше от легло, пред което имаше маса и столове, а гардеробът се намираше в съседна, по-малка стая с кушетка. Носех един хубав шлифер с дебела подплата, който ми беше подарък от западно германските приятели на баща ми. Хазайката когато го видя се усмихна и ми даде да разбера, че и е ясно, че не съм тръгнал току така на разходка в знойното лято. И аз ù се усмихнах мило. В банята се влизаше от голямата стая, а за клозета се достигаше по едно коридорче. Хазайката живееше в съседния апартамент. Започнах да разпускам и да се мъча да забравя, че бях даден на прокурор. Една вечер, прибирайки се в добро настроение, когато се опитвах да си отключа, какво беше учудването ми като разбрах, че отвътре е сложен райберът. Вратата се отвори и в нейните очертания се появи едно прелестно видение. Сигурно съм изглеждал много неадекватен, защото момичето много любезно с усмивка ме покани на английски да вляза. Още повече се учудих понеже се появи още едно момиче и аз реших, че тримата ще трябва да спим на голямото легло, защото на кушетката оттатъка даже едното от момичета не би могло да се побере. След това си помислих, че в IBUSZ е станала някаква грешка или хазайката си припечелва частно. Оказа се, че двете момичета са американки и следват в Лондон и са предприели пътуване из Европа. Приятно си дрънкахме до късно. Аз предложих тримата да спим на огромното легло, защото ми беше неудобно аз да се ширя сам на него. Момичето, което ми отвори говори с приятелката си и каза, че другото момиче иска да спи в малката стая, а тя ще дойде на голямото легло. На другия ден те продължаваха пътешествието си, а и аз след някой и друг ден трябваше да поема към сивотата. Освен динарите, които бях похарчил за влакове и автобуси, другите ми пари си стояха почти непокътнати. Момичетата пътуваха с някакви Travel чекове за студенти.  Поканих ги да закусим в едно заведение. Видях в един магазин страхотни череши и им купих една кесия. Не знае защо ми се е запечатала картината в паметта как те отвориха една раница, в която блесна с ослепителна белота и чистота, един голям сутиен. По необясним начин странни неща се запечатват в паметта на човек. Дойде време да се разделим. Ние с нея бяхме седнали на един бордюр, държейки ръцете си без да си приказваме, а приятелката и дискретно стоеше настрана. Целунахме се и се разделихме. Каква жестокост само за миг да се докоснеш до свободата, до хората, за които не е проблем да пътуват накъдето им сърцето иска, и особено когато си млад. Да срещаш приятели от широкия свят и отново да се срещате, където си поискате. В мен бушуваше омраза срещу тези, които ни бяха принудили да живеем в тази помийната яма на комунизма. Но трябваше да се връщам към решетките си.
     Отново на път към така желаната свобода. Пътуваме с един „приятел“ в посока Белград-Любляна. Там отивам на гарата и купувам два билети – отиване и връщане Любляна-Триест. Бях научил, че можело да се отиде на пазар в Триест. Билет за връщане купих само за парлама, а и показах паспортите и питах дали с тях можем да отидем до Триест, при което получих утвърдителен отговор. Влакът пухти и се мъчи вече по баирите преди границата с Италия. Минава паспортна проверка – ОК, из вагона тършуват митничарите. Ние седим на две седалки един срещу друг, близо до вратата на вагона. Отляво срещу нас излизат от кенефа митничарите и почти са ни отминали и в този момент „приятелят“ незнайно защо проговаря на руски. Режех една ябълка и се опитах да му напъхам едно парче в устата, но уви беше вече безсмислено. Моментално ни свалиха и казаха да си вземем билети за обратно. Аз възразих, че имаме билети за връщани и че сме искали да отидем на пазар в Триест, но те не ми обърнаха никакво внимание. До Белград дума не му продумах, дадох му половината пари и се изпарих. По-късно разбрах, че е ченге. Явно го използваха да проверят начините, по които враговете на народа се опитват да се изпарят от социалистическия рай. Беше пътувал до лагера във Виена, до лагера Латина в Рим. Сега явно проучваха как хората бягат до Триест. Това беше човечето, което ужким не го пуснаха за екскурзията до Виена, за да му се доверя при друг случай.
Бях бесен. За първи път бях толкова близо до целта и отново провал. Не си спомням дали тогава съм отпътувал за Прага или Будапеща, но съм го направил, защото в този момент нямах сили да се прибера в България. Трябваше ми известно време да си събера мислите и да изпусна парата.
     Когато се върнах трябваше да си намеря работа, и настъпи време когато се обтегнаха отношенията с Югославия и те вече не връщаха бегълците от България. Понеже народната власт се грижеше за поданиците си, им забрани да пътуват през Югославия. Условията за бягство станаха много трудни. През Румъния се пътуваше с една бележка, на която в левия горен ъгъл се мъдреше тлъст печат – PER RUMANIA.
Трябваше все пак нещо да се работи. Станах правоспособен дипломиран ски-учител. Пратиха ме в Пампорово. Преподавахме само на чужденци. Запознах се с много мили и приятни хора, но не можех да поддържам нормални връзки, защото само ченгетата ски-учители пътуваха в капиталистическите страни. В нашата страна съществуват необясними парадокси. Имах една приятелка, екскурзоводка. Тя сподели с мен, че ги инструктирали (сещате се кой) какво да обясняват, ако наивните чужденците попитат защо еди кой си ски-учител е казал, след като са го поканили примерно в Англия, че не го пускат да пътува. Тогава тя трябва да каже на чуждите туристи, седнете ако сте прави, че той има проблеми с полицията?!? Идиотизъм в действие. И нали се сещате утре тези туристи как ще гледат на този ски-учител и какво ще разправят примерно в Англия, ще кажете – много важно.
Казваше се Евлин, беше от Грьонинген, Холандия. Влюбихме се. Цяло лято едва ли не всеки ден получавах писма. Решихме да се оженим. Бях я поканил да дойде в България и тя с ентусиазъм прие поканата, но баща и не я пусна, защото съм бил от комунистическа страна. И лека полека писмата се разредиха и накрая спряха.
Не исках да стъпя в ГДР, защото ненавиждах нацизма, а режимът там ми наподобяваше на това, което беше ставало в Германия. Баща ми имаше много познати гедерейци по спортна линия, тъй като го използваха от Спортната палата като преводач, но го пускаха само в Източна Германия. Той много настояваше да отида в източен Берлин и да отседна при някой негов приятел. Реших да отида и да опитам да избягам в Западен Берлин, в което в последствие се убедих, че е щура и смахната идея. Там обикалях като луд все по местата в близост на Западен Берлин като Checkpoint Charlie, Unter den Linden, Branderburger Tor, Prenzlauer Promenade и Prenzlauer Allee – една широка улица, по която вървиш в посока на  Branderburger Tor от дясната страна виждаш огромни здания със зазидани прозорци, следва тревна площ с набучени табели: Streng verboten Übergang, schießen ohne Vorwarnung, което означаваше строго забранено преминаването, стреля се без предупреждение. На равни разстояния стояха в разкрачени стойки полицаи с автомати. Шапките им досущ като на нацистите – отврат, а и в целия град полицаите така изглеждаха. И сега като се замисля от разстоянието на времето това не е ли било своего рода мазохизъм. Да се тътря там и да си представям, че зад зазиданите прозорци е това, за което мечтая. Профуках сумата си години от моя живот и най-накрая не го постигнах и все още съм в това отвратително блато на първичен комунизъм. Докато другите сателити на Съветския съюз събориха своите берлински стени ние все още сме третирани като Задунайская република. Един руски архонт, който беше изгонен по-рано от руската църква в София, сега е върнат отново, този който имà наглостта да каже, че Русия и България са една страна?!
Мотаех се и около гарата на влака на Fridrich Straße, оттук нататък влакът минаваше в Западен Берлин. Баща ми каза, че трябва да слеза на тази гара, когато ме упътваше за един адрес на негов познат. Когато аз пътувах нещата бяха променени, Някакви българи в купето не ми бяха симпатични и аз се преместих в съседно купе. На Ostbahnhof българите се заизнизваха и ми се лигавотиха слизаме, слизаме. Аз им казах че оставам. След малко дойде една хубава руса, елегантна стюардеса и любезно ме покани да слеза. Казах и, че ще слеза на  Fridrich Straße. Тя излезе и след малко пристигнаха двама огромни мъжаги, чиито габарити по категоричен начин ми подсказаха, че трябва да слеза вед-на-га. Когато баща ми идвал тук, вагоните са се изпразвали на гарата на Fridrich Straße, а сега явно са взели превантивни мерки да нямат неприятни изненади. Знаех си, че тая моя идея действително е шантава, но нали човек докато диша се надява, но в източен Берлин не можеше да се диша. Все пак бях достатъчно разумен да не отпътувам обратно с краката напред. Знаех, че все пак бягат хора, мечтаех си да се запозная с някои, които копаят тунели под къщите, но и бях съвсем на ясно, че това не може да се случи. Просто нямах такива познати. Но все пак там в източен Берлин беше мястото на пред пред предпоследния ми опит да се отскубна!
     Както всичко в нашата изстрадала страна нещата в спорта също бяха ненормални. Имах тапия за съдия по тенис и реших да се явя в Балкантурист на изпит за тенис-учител. Много от кандидатите бяха невероятни – те не можеха да уцелят топката даже, но явно бяха протежета. На въпроса на Доктора „кой може да наплита ракети“ само двама отговорихме утвърдително. Минах теста при Таратора на корта, а на изпита по английски получих оценка шест. Докторът се е скарал на английската комисия, като казал, че не може другите да получават двойки и тройки, а аз шестица? Накарал ги да ми пишат четворка. Жалка смехотворна история. Изобщо не ме интересуваше каква оценка  ще имам. Аз съм си това, което съм – със или без оценка. Прогнили нрави!
     Едно лято известно време работих на Слънчев Бряг като тенис-учител. На кортовете се появи едно униформено ченге, явно от висок ранг и недвусмислено заяви, че трябва да го уча да играе тенис. Не можех да откажа, но отмъщението ми беше да му давам уроци в най голямата жега на обед, под претекст, че всички часове ми са попълнени. А и кортовете трябваше все пак да се обработват всекидневно! След време домъкна и племенника си. Неприятна мисъл се загнезди в съзнанието ми – указах се лош пророк. Следващото лято мой познат, който работеше на тези кортове беше изхвърлен и на негово място поставиха племенника.
     На кортовете се запознах с една французойка Анелоре, която живееше в Страсбург и всеки ден преминавала границата на Германия, за да отиде на работа. Аз не можех да отида до Триград, град в България, без разрешение и открит лист. Сприятелихме се и когато разбра, че не съм ченге, за което директно още отначало ме попита, реши да ми помогне да премина на Запад. И така отново отвратително  пътуване през Румъния. Независимо от уговорката аз измислих един вариант при положение, че и този път опитът ми претърпи фиаско, да опитам от Унгария да вляза в Югославия, където условията вече бяха благоприятни за преминаване на Запад. По това време вече бях редактор на научна техническа литература. Борех се с листата на ръкописите да поправям с белило грешките, които не трябваше да прехвърлят броят шест, защото следваха парични утежнения от страна на печатниците. Бях се превърнал в перфектен „фалшификатор“. С тези глупости Ви занимавам защото като споменах Румъния през там се пътуваше с печат PER RUMANIA лепнат на една много важна хартийка. Реших, че бих могъл да залича този гаден надпис и от Унгария да се прехвърля в Югославия, въпреки че ме беше страх от срещата с гадните унгарски кондуктори с едни дървени сандъчета, овесени на вратовете им. Те се държаха отвратително, сигурно са били и ченгета, кой ги знае.
Пристигам в Източен Берлин, намирам си квартира и според уговорката се опитвам да се свържа в една поща със Страсбург. Последва 15 минутна неразбория – казвам моля свържете ме с Страсбург. Момичето казва Залцбург, Страсбург, Залцбург, Страсбург, Залцбург... . И след многократно Страсбург, Залцбург в край на крайщата момичето ме свързва. Съмнявам се че не знаеше града Страсбург, мисля че в това време съм обезпокоил ЩАЗИ с вероятно необичайно искане за такъв разговор или трябваше да подготвят записващите устройства. Но на мене вече изобщо не ми пукаше, да става каквото ще. Лоре пътува цяла нощ и на другия ден се срещнахме на уреченото място, където 1000 на 100 са щапукали щазиянци. Тя си беше взела хотел в Западен Берлин и всеки ден минаваше през пропускателния пункт, защото не е имала време за виза, за ГДР. Идваше в ужасно състояние като парцал. Всеки път са се гаврили с нея. Това действаше и на моите нерви и исках от нея да говорим само на английски, даже и в заведенията, в които влизахме. Явно откачах. Нещата не вървяха добре нейната идея беше да плати 50 000 DM, за да ме прекарат през канал. Явно с връзките, които имаше не можеше да осъществи това. Не я разпитвах, за да не нагнетявам обстановката повече. Когато един ден пристигна, уплаших се от вида ù. Когато се успокои малко, след като пийна силен алкохол, ми разказа следното: „в реката Spree, която се вие ту в Западен ту в Източен Берлин в западната част пада едно италианче и реката започва да го влече към източната част. От Западен Берлин веднага се свързват с източните изроди и ги молят да не стрелят като им съобщават, че това е италианско детенце. Разказвайки Анелоре се тресеше обляна в сълзи. На изродите не им мигнало окото и го застреляли във водата като куче“. Това явно беше краят и аз не можех да искам да продължим с замисления план. Разказах и за втория ми вариант – per  Унгария. Тя се зарадва и каза там като си намеря квартира да и се обадя и тя ще дойде с кола да ме вземе. Направих опит да си купя билет от Берлин за Югославия, но не ми дадоха. И нейният опит също беше безуспешен.
     Остана последният вариант. Тя пристигна в София. Решихме да се оженим. За тази цел от общината ме изпратиха в сградата, където сега се помещава кметството на София. Не си спомням какво е било тогава – сигурно някаква ченгиджийница. От гишето на входа ме изпратиха в стая номер еди кой си при другаря, който отговаряше за такива случаи като моя. Бях изненадан когато зад бюрото видях един млад симпатичен човек. Явно и аз съм му бил симпатичен, защото направо без никаква заобиколки ми каза, да не тая някакви надежди, защото няма никакъв начин, ама никакъв начин, да получа разрешение за женитба с чужденка. Не го мразех защото той не е измислил тези идиотщини, но умря и последната ми надежда. С нея си замина и Анелоре за Страсбург както и Евлин за Грьонинген. Тъжничко!
Един добър приятел зачезна в Австрия. Понеже беше много способен инженер си намери веднага работа. Получих покана от него, за да му отида на гости. Поканата беше съвсем официална, подпечатана от префектурата, съгласие на хазайката му да гостувам у тях. Фигурираше и банковата сметка на Николай. Идеята естествено беше съвсем друга. Той ми беше намерил и работа в някаква работилница за ремонт на ски и точене на кантове. Това беше времето, когато другарите усилено са се подготвяли да инсценират демократична промяна в България, а всъщност да си останат на власт. Ние си нямахме и престава за намеренията им. За тази цел другарят Живков, бащата на нацията Тато, подтикван от голямата  си преливаща любов към своя народ, привидно отвори границите. Много хитричко, неминуемо щеше да има избори и тези, които явно щяха да гласуват против БКП бяха пуснати да напуснат страната. Какво благородство. В чуждите посолства българите, които работеха в службите по уреждане на документите за пътуване, познайте какви бяха? В австрийското посолство предадох документите си на една антипатична жена, която ми каза, че ще бъда уведомен по телефона дали ми се разрешава да пътувам. Тези гнусни ченгета продължаваха да си вършат работата, по начините както преди. Явно от контактите си с ченгетата във Виена са разбрали, че Николай ще се изселва за Канада след три месеца и тогава тази мила женица ме уведоми, че не ми е разрешено да пътувам, не ми обясни от кого!
     Междувременно ме уволниха от издателството. Направих си фирма за предпечатна подготовка, която в началото тръгна много добре. Зимата работех на Витоша като ски-учител през деня, а нощем работех на компютъра. В издателския бизнес навлязоха много наши другари с мръсни и крадени пари. Станахме много маймуни на клона и се принудих да ликвидирам фирмата.
     Вальо, който много го бива във всичко, беше измислил разни начини, за да мога да замина с тях и да остана в Израел, но съдбата ни раздели и те с Рени заминаха. Руди и Шарлота решиха да потвърдят пред равина в София, че баба ми е била еврейка и така да мина за евреин. Но ядец, комунистите отпратиха равина от Аржентина и назначиха българско ченге. Един адвокат ни каза, че в Израел има възможност да се направи „колумбийска сватба“, което означаваше, ще получа лична карта като платя $10 000 и толкова. Когато започнах работа там печелих добре и не беше проблем да събера тази сума. Друга възможност е да се ожениш за еврейка, но не в Израел примерно за $1000 може да стане  на остров Кипър.
Израелците ми разрешиха виза само за един месец. Израел е прекрасна страна. Няма нищо общо с тенденциозната представа в България, изградена от различните слугиняжни медии. Започнах работа при Яков, много свестен млад човек. Подготвяхме проводите преди изливане на плочите, за прокарването на всякакъв вид кабели впоследствие. Работихме вечер и по по-малки обекти, което ми се заплащаше допълнително. Пращах пари на майка ми, чиято пенсия тогава беше $ 2. Всичко беше добре, но аз отново не можех даже да видя Златната джамия. За да отидеш там се минаваше навремето през пропускателен пункт над Стената на плача и това можеше да стане само с паспорт. Не можех да отида нито до Йордания или Египет. Можех, но връщане назад нямаше!
     Яков ме вземаше сутрин рано от къщи, отивахме на работа и след това ме връщаше. Какви ли не работи разправят за евреите. Този евреин ми плащаше и времето, през което пътувахме. Обикновено ме питаше колко часа имам изработени и колкото му кажех, толкова ми плащаше. Веднаж, пътувайки по една магистрала му разправях за нещата у нас и като чу, че пенсията на майка ми е $2 щеше да катастрофира и ми каза – отивай в България оправи се там и се връщай.
Веднаж трябваше да предаваме електрическите инсталации в една четириетажна кооперация с пет входа в гр. Ашкелон (тогава си нямах никакво понятие, че този град е в непосредствена близост на ивицата Газа). Комисията беше безкомпромисна, нямаше пликове на ръка, под маса, над маса или други подобни шашкънии. Всичко трябваше да е изрядно. Да не говорим за качеството на строежа. Около сградата вече работеше автоматизираната капкова система и напояваше цветята и растенията.
Един ден бях в почивка и Рени ми беше оставила вестник с заграден телефонен номер. Става дума за „колумбийска сватба“. Набирам, отсреща глас на руски говорещо явно младо момиче. Аз попитах на английски каква е цената на „сватбата“. Тя отсече – $100 000. На чист шопски и казах „ти моето момиче да не си луда, аз ако имам $100 000 ще ти се обаждам ли? И затворих телефона. Явно руснаците бяха дигнали мизата десеторно. Друга възможност беше фиктивна сватба с българка, на която да преотстъпя преференциите, които получаваха „младоженците“, независимо от възрастта им. Вальо намери някаква позната, но тя вече беше направила тази сделка.
     Много съм виновен пред Вальо. Милият той ми намери съпруга, ох рускиня. Към тези хора аз имам алергия. Неудобно ми беше да откажа. Вальо я беше поканил да се срещнем – те двамата с Рени, тя и аз подсъдимия. Помолих срещата да стане набързо в някое кафене. Вальо ми се закани ДА ГОВОРЯ, какво да говоря като не зная руски. Той ни заведе в едно скъпо заведение на морето, където сервираха морски дарове. Страхотно, бях притеснен, но не от присъствието на жената, а от ужасното ми неудобство от Рени и Вальо и от това което беше ясно, че ще направя и от това колко се охарчи на вятъра Вальо. Изпратихме я с колата до жилището ù. Вальо ме накара да изляза от колата. Когато се върнах ме попита взе ли  ù телефона и когато след малка пауза казах не, последва мъртва сцена на Гогол. Рени наруши неловкото мълчание и каза на Вальо – тя е симпатична нали. Аз на задната седалка исках да се сниша така, че да стана невидим. Рени ме попита не я ли харесваш. Казах симпатична е, но  е рускиня. Слава на Бога, че ме оставиха, защото се чудех къде да се скрия от неудобство.
С ролерите изорах целият Тел Авив. В България непрекъснато търпях агресия. Един на Шмайзера (розовият паметник) се закани да насъска кучето си, защото съм бил стар? Карах по ул. Любен Каравелов и една мутра стана от масата на едно заведение и с огромния си джип мина на една боя разстояние от мен, обърна колата на следващото кръстовище и мина обратно триумфално покрай мен – страхотен пич.
     Една вечер се срещнах с един приятел от България, на екскурзия в Израел. Групата беше отседнала в Бат Ям, в един хотел на брега на морето. Закъснях много, но носех ролерите си и в два часà през нощта тръгнах за Рамат Ган, който отстои на 15 km. Това са като отделни градчета в рамките на Тел Авив. По пътя ме спираха добронамерени непознати хора радваха ми се и си говорихме. И през деня ми се е случвало да ме заговорят. В Тел Авив имаше един невероятен парк, с каквито ли не игрища  можете да си представите. За кънкьорите имаше дървена писта с разни виражи, наподобяваща малко халф-пайп и малко кръгло стадионче с изкуствена настилка. Там дънеше хубава музика и когато се измориш или искаш да си побъбриш с някого, отстрани по цялата ниска ограда имаше места за сядане. Работех яко, но и се забавлявах. Карах Яков да ми говори на иврит, но не се получи, защото той искаше да говорим на английски. Какво ли можеше да научи от моя broken English. Той беше прекрасен човек. Един ден свършихме рано, рано и ме заведе на гости при родителите си някъде далеко, в посока близо до Хайфа. Приеха ме страшно радушно – имаха някакъв семеен празник.
Получи се една конфузия – работник на Яков, оправомощен електротехник, разбрал по някакъв си начин, че получавам повече от него и напусна. Много често мърлявите румънски и руски работници като изливаха бетона, разбутваха свръзките на проводите, което допълнително ни създаваха главоболия при прокарване на кабелите. Направих едно малко подобрение, с което елиминирах тези неприятни случаи. Яков остана много доволен и много често ме оставаше сам да работя на някой обект. Един ден бях на малък обект и в 15 часà събрах инструментите и отидох отсреща през улицата, за да изчакам Яков да ме прибере. Седнах с гръб на оградата да се постопля на слънце, защото беше вече края на ноември. В един момент помислих, че не съм нещо добре с главата. Когато бях на постройката видях, че дойдоха работници да поправят спукана водопроводна тръба. Аз бях седнал на това място, това не беше истина – нямаше и следа от копане или да е разбит плочника или ненаместен бордюр. Не вярвах на очите си, нямаше и прашинка от червената пръст, която изкопаха.
     Работехме на една тузарска улица в къщата на един милионер, г-н Розентал. Сградата беше огромна и имаше вътрешен двор. Обновявахме старата инсталация. Един ден в двора се засякохме с една сравнително млада жена, която ме заговори на иврит.  Казах и на английски, че не разбирам и тя ми нареди да свърша някаква работа. Тя се оказа съпругата на възрастния господин. Един ден той ме срещна и директно ме попита какъв съм бил аз, от къде съм и какво съм работил там. Обясних му, че съм инженер и съм се занимавал с предпечатна подготовка на компютър. Каза ми, че имал познати в Microsoft и ми поиска адреса и телефона. Веднаж на обекта се засякохме с собственика. Той директно се здрависа с мен и потупа Яков по рамото и му каза внимавай с това момче. Стана ми страшно неудобно, Яков не заслужаваше такова отношение.
     Един ден г-н Розентал ми каза ела довечера в 17 часà в „офиса“ – така наричаше една празна стая на приземния етаж на разпердушинената сграда. На Яков му казах, че имам среща с приятели. Той се загрижи дали ще мога да се прибера сам. Казах му, че съм изорал целия Тел Авив с ролери и че нямам проблем. Неприятно ми беше, че го лъжа. Влизам в „офиса“. Празен правоъгълник. До дългата стена прилепена една маса и с гръб към мен г-н Розентал седнал на един стол. Поздравих на английски. Никаква реакция. Почаках и поздравих на немски – по името прецених, че по произход вероятно е ашкенази. Обърна се към мен, изглеждаше съкрушен и ми обясни. Изтрил данните в електронния си бележник. Влязох му в положението, този номер и аз го бях правил и го съжалих. Този възрастен човек безвъзвратно беше изтрил телефоните и адресите, записани в бележника. Страшното за него беше, че по този начин щеше да пострада бизнесът му. За мен една надежда за уреждане на по-добра работа изгасна. Измърморих някаква глупост,  измъкнах се и закрачих към къщи.
Вальо ми направи стая на покрива над техния апартамент. Там работеха възрастен и млад арабин, много свестни хора. Оставяхме ги сами в апартамента. Една вечер работиха до късно и Вальо ме попита дали ще отида с него да ги закараме. Озадачих се за начина, по който ме попита, по късно разбрах какво е имал предвид. Нормалното като приятели добри беше да каже, хайде да ги закараме. По-възрастният арабин седна до Вальо, а аз отзад с младия. Магистралите в Израел са осветени. Минахме покрай завода за обработка на диаманти, който беше феерично осветен като коледна елха. Преминахме през контролен пункт и навлязохме в Западния бряг (тогава това просто не ми дойде на ум) и след малко потънахме в мрак, раздиран само от светлените на фаровете на колата. Стигнахме до някакво село и леко се изкачихме към една къща. Застинах, на светлината на колата видях как две момчета държаха в ръцете си камъни. Но явно видяха възрастния арабин, а и момчето излезе отзад и те хвърлиха камъните. Отново потънахме в лепкавия мрак и само някъде далече, далече се виждаха светлинки на израелски пост, което ми вдъхна малко смелост. Пътят се виеше нагоре. Старецът помоли Вальо да спре. Тъмнина навсякъде. Приятелят ми учуден го попита, но защо. Арабинът каза, че ще върви пеша. Но защо в тъмнината и колко е далече. Той каза два километра, но така е по добре за вас! На другия ден Вальо като се прибра и каза, че е споменал пред колегите си за снощната разходка, те му казали, че е луд! Сега вече всичко ми се изясни.
Когато отначало не бях оценил минусите от оставането ми в Израел, се обадих на приятел в София и го помолих да продаде Сапунерката ми и да даде парите на майка ми. Руди беше в стаята, когато уговарях продажбата. Дълго след като се върнахме и двамата в София, един ден бях в тях и той ми каза: – не трябваше да продаваш Трабанта. Попитах го учуден защо и той продължи, защото можехме да вземем палатка и по турския бряг да стигнем в близост до Хайфа, да вземем ферибота от турската страна и с Трабант да прекосим Израел. Този човек, независимо от напредналите си години винаги имаше някакви готини шантави идеи. Представяте ли си каква атракция би представлявала тази гедерейска пърдалка, при това с гръмкото име лимозина. Казах на Руди, съжалявам късно е, а къде беше, когато бяхме в Израел в една и съща стая и аз уговарях продажбата?
     Една сутрин, не бях на работа и гледах любимата си телевизия, по която при 40° С, предаваше репортаж за ски курортите в Европа, времето там и в кой курорт, кои лифтове работят. Предаването внезапно прекъсна и съобщиха, че Ицхак Рабин е убит в центъра на Тел Авив близо до Общината. Изстинах, ами сега – аз фактически живеех там нелегално. Какво ще стане, ако ме арестуват. Напразна паника. Всичко беше спокойно и животът си продължи по старому. Организира се невероятно сбогуване с Рабин на площада пред Общината. Събра се стохилядно множество. Млади хора и хора от всякаква възраст. На подиума бяха Леа Рабин и един много известен телевизионен водещ и добър певец, любимец на израелската публика. Всички запалиха свещи и пяха. Създаде се невероятна атмосфера.
Отдавна бях пресрочил визата. Ако бях останал, примерно дестина години, щях да спечеля много пари, отнесено към стандарта в Българи. Но аз исках да съм истински свободен. Приятелите ми ме запознаха с  българин, който вече много години работи като бояджия и е много добре. Така беше, но аз исках да мога да пътувам. Наближи зимата и реших да се върна, с което много огорчих моите приятели, но бях твърдо решен. Тресеше ме шубе, че ще ме арестуват. Вальо ми каза „да не са луди израелците да те хранят в затвора“. Парите които имах оставих на печената Шарлота, когато си идва да ми ги пренесе, а и не знаех как ще процедират с мен. Рени измисли версията, че съм си изгубил билета за връщане и е трябвало да работя за да спестя пари за самолета. Тя дойде с мен на летището. Там където приемаха багажа ни посрещна едно момиче. Рени на иврит и разказа версията и си подаде личната карта. Момичето ме попита говоря ли английски и помоли Рени да се отстрани. Започна с рутинните въпроси и ме попита защо съм пресрочил визата. Аз и разказах това, което вече сигурно беше чула от Рени, но на иврит и започна да ми задава объркващи въпроси – колко е струвал изгубения билет, колко струва сега този билет и вече не си спомням какво още ме пита и накрая ми взе паспорта и ми каза в колко часа и на кое място и на кое гише да се явя. Рени ме заведе да закусим. На мен залъците ми засядаха на гърлото и когато стана време, Рени ми записа номера на обществения телефон (тогава още нямаше GSM-и), за да се обадя като мина паспортната проверка. Застанах в уречения час пред съответното гише, но пред указателната линия, за което пълничкото момиче в гишето ме скастри. Отстъпих крачка назад, почаках малко и тя ме извика и направо ми се скара „знаеш, че визата ти е за един месец, а си стоял толкова време, защо не отиде да ти я продължат“. И тя знаеше много добре, че тъй като не съм евреин това не може да стане и без да чака отговор продължи „знаеш ли, че вече няма да стъпиш в Израел.“ Освен сакът на гърба ми държах под мишницата си ракета за тенис. Събрах дланите си за молба, при което ракетата с трясък падна на пода и аз продължих – моля Ви не ми правете това навеждайки се да взема ракетата, Израел е такава прекрасна страна. Тя заби печата върху паспорта ми и изрева GOOO! Прииска ми се да я разцелувам, но преминавайки покрай гишето разтворих паспорта с надежда да не видя черен печат. Отдъхнах си с облекчение. Всичко мина добре и развеселен отидох на телефона и съобщих радостната вест на Рени, че минах безпроблемно! Минах даже и без глоба. Летяхме над Турция и гледах снежните планини. Върнах се и се обадих на Румен, дали ще ме приеме в ски-училището. С присъщия си хумор той каза „е идвай, свърши работа и се прибра“ – имаше предвид убийството на Рабин.
С това завършиха безуспешните ми опитите да напусна страната. Така изминаха осем години и аз съм си тук.
     Някои хора бяха страшно обидени от произведението на чешкия артист, художник и скулптор Давид Черни, авторът на картата на България с клекалата. Като се има предвид изявата му с розовия танк, става ясно към кого е отправено посланието му – не към прекрасната ни страна, а към тези, които с малки изключения ни управляват вече 69 години и техните господари. Затова слугинските медии подскочиха като ужилени, цитирайки „група възмутени граждани“. За разлика от много българи той явно беше прозрял истината за съществуващата в България посткомунистическа кочина и откровеното рубладжийство!

                                                                                                                           

За съжаление животът ми премина по времето на комунизЪмЪ, който и до ден днешен съществува в България в една извратена форма на псевдо демокрация и псевдо пазарна икономика, а русняците се чустват господари тук (цялото Черноморие, както и Ямбол и Сливен, е превзето от руски чикисти и от паравоенни ръшански образОвания )! Държавата е  мафията – това са „бившите“ комунисти и техните деца и внуци и цялата паплач от ДС ченгета, подчинени на съветско-руската мафиоченгиджийница!!!