На ски под Матерхорн

Автор Вальо Меламед

 

 

And differend VIDEOS

 

      Душен августов следобед. Свободният ден в края на седмицата. До обяд играхме тенис. После съблякохме потните фланелки, облякохме сухи и се наредихме около масата на тревата под дървото. Извадихме бирата, а мухите наоколо досадно жужаха. Жегата беше навътре в телата ни. Студената бира не разхлаждаше.

– Вальо, кво ше правим през зимата? Едни ски? – Ники ме гледаше със зачервено, потно лице.

– А-а-а-а-а… ски? Не е лоша идея.

– Ама в Швейцария… на Матерхорн!

Умората от тениса се стичаше по схванатото ми тяло и в подутите ми глезени и в уморените ходила се спотайваше един досаден сърбеж, от който не боли, но те кара да мислиш за студено, за ветрец с аромат на люляк.

– В Швейцария…– промърморих и гледах кучетата, изпружили се на тревата как дишаха учестено, с изплезени езици.

– Съвсем сериозно ти говоря – продължи Ники и се настани на пейката до мен.

– Да бе…ски…разбира се…

– Не ми се хили! – тропна с бутилката бира по масата Ники.

– Сега ли искаш да реша, в този момент, в тази жега?

– Да, защото трябва да организираме нещата.

– Давай, аз съм с теб – изплъзна ми се от езика без да мисля много.

– Така-а-а-а-а – проточи Ники. – Значи, взимаме Луката и Рами и тръгваме четиримата, само по мъжки.

– Без жените? Смела идея, но как ще обясниш…

– Нищо няма да обяснявам, не съм длъжен. Тръгваме и толкоз.

Да-да-да, животът е една ужасна лудница, където не е съвсем сигурно кой е по-луд – „нормалните“ дето диагностицират лудите или другите, дето ги наричат „луди“. Да мислиш за ски през месец август при 40 градуса топлина и 90% влажност на въздуха, който не помръдва и тялото, макар и съвсем оскъдно облечено е облято в пот, всъщност това донякъде граничи с лудост. „Нормалните“ могат спокойно да те нарекат „луд“. Но ние с Ники се познаваме отдавна и не за първи път вършим „налудни неща“. Захващаме съвсем конкретен разговор по въпроса.

– Трябва да търсим билети за самолет – замисля се Ники.

– И за влак, ако искаш да ходиш до Матерхорн, и картите за ски, и къщата в която ще живеем и …да не са ти повишили заплатата? Или си продал някой имот в България?

– Тръгваме и толкоз – някак смотолява Ники.

– Бре, бре, богаташ. Разбира се, това е най-хубавото място за ски на света– казвам весело.

– Да си разделим една бира?

– Наздраве, за Матерхорн – и изпиваме чашите на един дъх.

За незапознатите – става дума за един от най-красивите върхове в Алпите, разположен на границата между Швейцария и Италия. Върхът е с форма на пирамида и може да се гледа в цял ръст от швейцарския град Цермат и от италианските – Бреуил-Червиния и Валтуренче . Италианците гледат върха от южната му страна, а швейцарците – от северната. Четирите му стени образуват почти идеален конус, което характеризира типичната красота и очарование на върха. Обикновено алпинистите го изкачват от северната му стена, която е една от най-трудните алпийски стени. Върхът е един от символите на Швейцария и е увековечен в милиони сувенири,снимки и обложки на швейцарските шоколади.

Цермат е туристическата столица под върха. Който иска да кара ски и да съзерцава върха от северната му страна трябва да намери място за спане в Цермат. Който иска да му се любува от южната му страна се подслонява в Бреуил-Червиния.

Аз и Луката ходихме преди няколко години в Цермат и си обещахме да се върнем. Но като се прибрахме и центрофугата на ежедневието ни завъртя, забравихме. И ето, че сега Ники ни задърпа отново към Матерхорн.

В този град – Цермат има една съществена особеност – няма коли с бензин. Всички превозни средства се движат с електричество. Екологически чисто и на практика напълно възможно. Тези устройства приличат на класически електрокари с по-големи или по-малки кабини за пътници. Ските стърчат изправени откъм задната страна на кабините. И независимо колко вали сняг, колко е студено, дали пътя е почистен или не, те се движат, катерят се по високите части на града, разминават се на милиметри по тесните улички. Има и автобуси – по-големи и по-малки, дори и двойни, дето ги наричахме някога „хармоники“. И всичко това се движи с ток и работи. Е вярно, че в този град няма заводи и фабрики. Източникът на печалби е Матерхорн и ледниците с пистите около него. Тази пирамида, изпъчила се гордо откакто свят светува изхранва населението на района и с всяка измината година увеличава приходите му.

Ники ми се обажда след около месец. Открил в Интернет турска фирма, която може да ни заведе до Цюрих на половин цена. Но трябва да прекараме няколко часа в Истамбул. Е, ще висим щом нямаме пари. Решаваме да купува билетите. От този момент става ясно, че екскурзията е факт и няма връщане назад.

– А Луката нищо не знае – отбелязвам.

– Не се грижи за него. Той е винаги готов – отсича Ники.

– Може би е добре, все пак да му кажем!

– Ти търси място за спане – нарежда Ники.

Луката … той е един от най-добрите ни приятели, но за съжаление е далеч от нас. Сега е рентиер (His work is so secret, even he does not know what he was doing) и всяка година обикаля Алпите, като открива нови места за ски. Лятото кара кънки по улиците и из парковете на София и се задява с млади момичета За това, последното много му завиждам. Не стига, че е по-дърт от мен, не стига че има желание, ама и го може. Е…да му е сладко, но аз разбира се му завиждам. Сядам пред компютъра и му се обаждам.

– Лука, януари месец на Цермат?

– Готово, идвам!

– Този път само по мъжки.

– Прекрасно, ще спим до късно. Няма кой да ни изкарва на пистата по нощите.

– И ще си правим каквото искаме, без да се съобразяваме.

– Да, да, започвам да търся билет за Цюрих.

Речено-сторено. А пък аз трябва да намеря място за спане.

Времето се влачи. Билети има, квартира има, всичко е готово, а деня за заминаване все не идва.

– Вальо, и Иван ще бъде с нас – обажда ми се Ники по телефона.

– Кой Иван?

– Дето живее в Швейцария. Намерил е хотел по същото време.

– Прекрасно! Значи ставаме 5 души.

– И Матерхорн – добавя Ники и затваря телефона.

Най-после идва датата на заминаването. Срещаме се през нощта на летището. Всеки е нарамил раница, а Рами мъкне голям куфар и ските – неговите и на Ники. Младо, здраво момче/танкист от казармата/. За първи път ще кара ски. И премиерата – в Швейцария, под Матерхорн, това се казва късмет. Идва момента да се сбогуваме с близките и се качваме в самолета.

След дълго, скучно висене на летището в Истамбул, отново сме в небето. В турските евтини авиолинии не раздават ядене и пиене. Но пък излитат и кацат съвсем навреме. Пристигаме в Цюрих и се срещаме с Луката на летището. Той е усмихнат, бодър и изпълнен с енергия.

Швейцарците са уредени хора – на долния етаж, под летището е автогарата, а на по-долния – гарата. Така, че без да излизаме от сградата се качваме на влака за Цермат. Този път сме го минавали преди няколко години, но Луката помни всичко и обяснява на Рами къде се намираме. Ники пуши електронна цигара, от която излиза някакъв дим и това вбесява швейцарките около нас. Правят му забележка, че пуши, посочват му табелката, а той се опитва да им обясни на английски, че това не е цигара, че не е цигарен дим дето излиза. Но не става ясно. Накрая го оставят на мира. Решават, че с такива субекти е по-добре да не се разправят. Слизаме на една от гарите, за да се качим на друг влак, който ще ни закара направо в Цермат. Но…влакът го няма. Оказва се, че последните дни е навалял много сняг, срутила се е скала на линията и той тръгва от следващата спирка. А до там… с автобуси. На гарата е много объркано – рейсове се разминават в различни посоки, натъпкано е с хора, които се мотаят като нас между автобусите. Един униформен чичко ни посочва къде да се качим. Натоварваме багажите и тръгваме. Много е студено и вали непрекъснато. Въпреки това ние сме потни от цялата бъркотия по прекачването. Автобусът спира на следващата гара, където ни чака влака. Той изглежда различно от предишния, някак по-планински. Пейките са обикновени, с дървени облегалки и по стените са окачени снимки на скиори от началото на миналия век. Повечето от пътниците имат ски или бордове. В началото на вагоните е мястото за раниците и ските, а вътре е уютно топло и се лее тиролска музика. Влакът се катери като от време на време се включва зъбчата железница.

Така след няколко часа от Цюрих пристигаме в Цермат. Петият човек от групата – Иван ни чака на гарата.Той е пристигнал преди няколко дни. Качва ни в един електрокар и поемаме за мястото, където ще живеем. Вечер е и по улиците на градчето е много оживено. Шофьорът ни е сърбин или македонец. Говорим си на българо-сръбски и се разбираме чудесно. Пристигаме. Мястото се оказва един спретнат блок, в който нашия апартамент е на първия етаж. Разтоварваме багажите. Ники се бърка да плати на шофьора. И ето ти изненада!

– Няма ми го портфейла, беше в джоба на панталона – почти фъфли той.

– Сигурен ли си? Провери навсякъде – обажда се Иван.

Всички търсим където може, но го няма.

– Най-вероятно са ми го дръпнали като сме се прекачвали от влака в автобуса – нервно се суети Ники.

– Там беше такава бъркотия, че е напълно възможно – вещо добавя Луката

– Ама и аз да се е… в главата. Всичките ми пари бяха там. Никога не съм правил така, как може да съм такъв кретен, да си е… майката.

– Аз имам 100 ЕUR – успокоява го Рами.

– Разкарай се с твоите пари, да се е… в глупака – продължава да псува Ники.

– Хайде, всяко зло за добро – опитвам се да успокоя атмосферата. Да влезем в къщата, че ми измръзнаха тестисите.

Иван се разплаща с шофьора и заявява:

– Слизам до гарата да съобщя за портфейла. Ще го търсят във влака и по всички спирки.

– Абе ти чуваш ли се кво говориш? – викам. – Нямат си работа хората, ще се юрнат да търсят портфейла на Ники.

– И то навсякъде. Ако не го намерят утре ще отидем и в полицията – казва убедено Иван.

– Я остави! – продължавам – Пълно е с туристи. Кой ще се занимава с някакъв изгубен портфейл.

– Тук е така. Не гарантирам, че ще го намерят, но че ще го търсят е сигурно.

Иван е убеден и аз млъквам. След половин час се връща и разказва, че от гарата са изпратили съобщение на всички спирки до Цюрих. Ники все още псува, а ние с Рами се опитваме да го успокоим с чаша уиски. Луката не докосва алкохол. Сядаме на масата. Иван е донесъл храна и неща за пиене. Постепенно обстановката се нормализира и захващаме по-съществен разговор.

– Тук пада сняг от три дни. И утре също ще вали – обяснява той. – Времето е лошо, има мъгла и повечето писти са затворени.

– Прекрасно! Ще спим до обяд и после ще отидем на разходка из Цермат – пропява Луката.

– Без тези! – срязва го Ники. – Ние с Рами тръгваме, каквото и да е времето, а вие ако искате спете.

– Сутринта ще проверя, кои писти са отворени и ще ви се обадя да се срещнем. – заявява Иван. – Лягайте да спите, защото ще ви събудя рано.

– Е, хайде сега… – измърморва Луката. – Мислех, че този път…

На другата сутрин, докато всички още спим телефонът на Ники зазвънява неистово. Чуваме го как скача и изревава с пресилено бодър глас „Ало“ и отново заспиваме. Идва да ни буди. Луката става като млад войник, аз сядам на кревата и гледам тъпо през прозореца, а Рами не помръдва. Навън вали едър, пухкав сняг, всичко е бяло, скрито под снежната покривка, дори и къщите едва се забелязват. Планината е потънала в мъгла.

– Рами-и-и-и- ставай – Ники продължава да буди младото момче, което не дава никакви признаци на живот.

След опашката за тоалетната започваме бавно да обличаме дрехите за ски. Луката си слага някакво много сложно съоръжение на коляното, затяга го с клещи и отвертки и заприличва на рицар без броня.

– Рами-и-и-и-и тръгваме! – протяжно стене Ники.

Рами отваря едното си око и промърморва:

– Ставам бе, стига си викал!

Приготвям импровизирана закуска. Изваждам всичко, което имаме за ядене. Грея вода за чай и кафе. И в един момент забелязвам Рами. Седи на масата и прави сандвичи. Кога стана? Кога се облече? И ето го сега, дъвче сандвича все едно, че не си е лягал /танкист е бил в казармата/.

– Иван ще ни чака на входа на „Фуникулера“. Само пистите от тази страна били отворени – съобщава Ники.

За незапознатите – фуникулер е кабелно устройство. Закачени са две кабини, които се движат по релси, но се теглят от кабел. Кабините са балансирани така, че когато едната се издига, другата слиза и дърпа кабела надолу, което намалява силата за изкачване на другата кабина. Има и мощен електромотор. Той върти макарата с въжето, което тегли кабините. Това устройство дава възможност да се преодолее голяма височина без съобразяване с външния релеф. И такъв е точно фуникулерът на Цермат. Лошото е, че за да стигнем до кабината трябва да изходим едно дълго разстояние в подземен тунел. С обувките за ски на краката и ските на рамо.

– Не можаха ли да измислят нещо? – мърмори Луката.

Аз също мразя да ходя с обувките за ски. Но пък Рами, например, тича напред, все едно че е обут със сандали.

Финикулерът за броени минути ни издига. Вече сме в планината. Вали сняг, гъста мъгла обгръща всичко наоколо. Иван е тук от около час и е направил няколко спускания.

– Хайде бре, сънливци – вика.– Дойде време за бира, а вас още ви няма.

– Къде е мястото за учене? – пита Ники.

– Наблизо, и е много хубаво – посочва Иван някъде в мъглата.

Слагаме ските и се качваме на един седалков лифт.

– Абе Иване, как се кара в тази мъгла? – проплаквам.

–Съвсем спокойно. Мъглата ту се вдига, ту пада, не пречи…

Слизаме от лифта. Площадката за учене е с въжета, пътеки, въртележки и други играчки за децата дето сега започват да карат. Ники се отправя натам с Рами. Ние тримата стоим в началото на пистата.

– Тръгваме ли?– пита Иван и си слага очилата.

– Аз мисля да остана с Рами и Ники –промърморва Луката. В такава мъгла няма да карам.

– Е тогава ние с Вальо тръгваме и ще дойдем да ви видим след малко – отсича Иван.

Пистата е широка и много добре отъпкана. Иван се понася като стрела. Аз се опитвам да го следвам, но не ми се отдава. Ама той кара много хубаво, този Иван, та той е съвсем „печен скиор“. Къде съм тръгнал с него? Иван спира, изчаква ме и отново. Така стигаме до долната станция на седалковия лифт за броени минути.

– Как е ? – пита

– Бомба е – задъхано отговарям.

Спускаме се няколко пъти по тази писта Иван предлага да се качим по-високо. Взимаме друг лифт. Нямам представа къде се намираме. Наоколо всичко е потънало в мъгла. Моля се да ми издържат краката, защото ако остана сам е сигурно, че ще се загубя. А Иван се спуска бързо… и елегантно…и изглежда че мъглата съвсем не му пречи. Е, който си може…Но лошото е, че аз не мога!

След около час отиваме да видим останалите. Рами вече кара след Ники на детската писта без да отваря ските в „рало“.

– Браво бе момче – вика Иван. – Той в края на седмицата ще е по-добър от вас.

– Има учител – отбелязва Луката.

– И най-добрият учител да е, ако ученика не го бива нищо не става. Лука, ти не искаш ли малко да се разходиш с нас? – подканва го Иван, докато се возят на една от детските пътеки.

– А… добре…идвам! Ще опитам, но ако не става се връщам при Рами.

– Остави детето с учителя. Вижда се достатъчно.

И пак тръгваме, вече тримата. Мъглата не само, че не се вдига, а става все по-гъста. И вали сняг на едри парцали. След около час отново отиваме на детската площадка.

– Ние сме готови и тръгваме с вас – заявява Ники. – Рами няма какво да прави повече тук.

И отново сме на пистата, но вече цялата група. Спирам на един завой да изчакам Ники и Рами, но те ме подминават като пътен знак. И така продължаваме още час-два. Качваме се по-нависоко с надежда за по-ясна видимост, но разлика няма.

Решаваме, че за първи ден е достатъчно и тръгваме към фуникулера. Ники и Иван ще се спуснат със ските до Цермат, а ние с Луката и Рами – с кабината. Уговаряме се да се срещнем в едно капанче, близо до долната станция. Когато стигаме до мястото Ники и Иван вече седят на бара и пият бира. Поръчваме и ние – греяно вино и за Луката сироп от череши със сметана. Наоколо е претъпкано с хора, гърми музика, пият и танцуват. И какви момичета – и млади и не толкова млади и се смеят и говорят високо за да надвикат музиката. Сняг продължава да вали –коси, шапки, якета, всичко е мокро и бяло, но никой не обръща внимание.

– Като ги гледам тези около нас се сещам за вица – провиквам се за да надвикам музиката. Знаете ли какво прави руският войник най-напред, като се връща в отпуска в Сибир?

–??? Кво?

– Чука жена си! И кво прави след това?

– Пак чука жена си – мърмори Ники.

– Вярно! И след това?

– Пак чука…– гледа ме втренчено Луката.

– Вярно! И кво прави след това?

– Пак чука….

– Не-е-е-е. Сваля си ските. – уточнявам аз.

– О, да. Със ски е много трудно–добавя Луката.

– Ти пробвал ли си? – пита Иван.

– Аз не. Но съм слушал „действителни“ разкази на други хора – смее се Луката.

– Взе да се смрачава.– казва Ники. – Хайде, стига сме еб…, да вземем да се прибираме.

Решаваме да тръгваме, въпреки че не ни се напуска това райско място. Вечерта ще останем в къщи и ще празнуваме премиерата. Но преди това се отбиваме до полицията за да съобщим за портфейла. Ники ни разказва, че полицаят е записал всички данни много усърдно и е обещал да го търсят. Отбиваме се до магазина да купим храна и се отправяме към спирката на ски-буса. Натоварени сме много – в едната ръка обувките за ски, в другата ските, кесиите с покупките и кутии с бира. Напъхваме се в един претъпкан бус. Търсим ориентир, който да ни припомни коя е нашата спирка. Навън е тъмно, дори не се вижда, че вали сняг. Решаваме да слезем. Автобусът продължава нагоре по баира. Оглеждаме се и установяваме, че сме слезли на предната спирка. Следващият автобус е след около половин час. Поемаме бавно нагоре.

– Е, тези работи най- ги мразя– стене Луката.

Аз се задъхвам и усещам че съм плувнал в пот, въпреки студа. Рами, натоварен максимално върви нагоре като планински козел и от време на време спира да ни чака. Така, лека полека се довличаме до нашата спирка. От тук има още 50 метра до къщата, но Ники отсича:

– Почивка! –и хвърляме всичко на земята. Дишаме тежко и на пресекулки. Рами тръгва към блока.

– Дай ми ключа. Аз ще занеса на два пъти нещата. Вие почивайте.– вика.

Грабваме багажите и тръгваме засрамени след момчето.

Апартаментът е топъл и уютен. Просваме мокрите дрехи да съхнат и се нареждаме на опашка пред тоалетната и банята После се заемаме да приготвим вечерята. Сипваме по чаша уиски, Луката пие чай. Идва Иван, който носи още храна. Изведнъж масата се препълва – ядене, уиски, бира, вино, чай, кафе, шоколади… Швейцария!

Прогнозата за утре е подобна на днешната, но решаваме да се срещнем на кабинковия лифт, който води към пистите от другата страна на северната стена на върха.

– Апропо… Матерхорн..съвсем го забравихме– викам.

– В тази мъгла човек не може да си намери къщата, той върха търси – сопва се Луката.

Храната и алкохола вливат сили в старите ни тела и лягаме да спим отпуснати и не така уморени. След около четвърт час из апартамента се носят такива мощни звуци от гърлата на спящите, че ако наблизо има лавина задължително ще бъдем затрупани.

Телефонът на Ники звъни неистово за събуждане.

На тази лифтова станция има гардероб за ските и обувките. Продължава да вали и е мъгливо. Но пистите, които вчера бяха затворени днес работят. Кабината ни отнася към друг лифт, със смешното име “Furi”. Пътуваме с него 15-20 минути и той ни издига на около 3000 м. високо в планината. Пистите са прекрасни, но мъглата е много гъста. Дори повече от вчера. Този път, освен аз и Луката дори и Иван мърмори. На него му остава още само един ден да кара.

– Не е честно, майка му…А какво хубаво време беше преди да дойдете.

– Някой от нас е късметлията – вика Луката. – Сигурно съм аз.

–Лука! Ще се глобяваме, ако си виновен. Довечера сме на ресторант. Ще платиш вечерята – заявява Иван.

– Ще я платя, ако мислиш, че това ще оправи времето.

Рами е с нас и почти забравяме, че е само втори ден на ски. Понякога пада, но става без някой да му помага. Разчита на много здравите си крака. А моите колена скърцат, прескачат, болят и непрекъснато ми напомнят, че съм остарял. Луката днес е в групата, въпреки мъглата и дори не се оплаква. Ники иска да кара в дълбок сняг, но се страхува, че ще се загуби в белотата, която ни обгръща. Понякога, единствено коловете от страната на пистата са ориентир, че не сме излезли от нея. Вали сняг и е много студено.

Спираме в едно капанче да обядваме. Елегантно, уютно, чисто и …топло. Аз го наричам капанче, но то си е цял ресторант, с няколко зали. Има и магазин. Напълваме чашите с бира и се заемаме с храната. Много е вкусно. Не само защото идваме отвън гладни и изморени, а защото е много вкусно. По стените са окачени ски с Кандахар, каски и други атрибути за спорт от началото на миналия век. Не ни се излиза от това място. Но през прозореца леко просветва и като че ни подканя да ставаме. Мъглата малко се е вдигнала, но все-още не се вижда околността. Затова пък се кара по-добре. Сменяме пистите. Гледаме на картата, решаваме да хванем посоката и взимаме друг лифт. Въпреки лошото време всички съоръжения работят. По пистите се разхождат и ратраци, защото непрекъснато вали. Условията за каране са чудесни, като изключим лошото време.

Качваме се на един седалков лифт. Пускаме шлема отпред и се возим като в самолет. Забелязвам, че Ники се върти някак припряно на стола.

– Така ми се струва или… нещо ми е много топло на задника? – тихо пита той.

– Топло е на всички. Тези столчета ги топлят – смее се Иван.

– Е, остава да ни предложат и по една девойка – добавя Луката.

– Да, но ще трябва да свалиш ските, а после няма да можеш да слезеш от лифта – казвам.

–Няма да слизам. Ще се возим с нея нагоре- надолу докато спрат лифта.

Разговорът продължава в по-нецензурен план, но за съжаление трябва да вдигнем шлема и да слезем. А как добре си говорехме. Мъглата отново пада гъста и непрогледна. Вижда се на около 2-3 метра напред. Тръгваме в редица – един зад друг. Всички скиори на пистата са се наредили в тази редица и никой не изпреварва. Караме бавно и стигаме до една от междинните станции на “Furi”. Не може да се кара повече в тази мъгла. Слизаме в Цермат. Преобуваме се и тръгваме на разходка из града. Пълно е с хора, лошото време е прогонило всички от планината и сега са тръгнали по забавления. Стигаме до централната улица. От двете страни са магазини, ресторанти, сладкарници и барове. По някои от балконите на къщите стоят още елхите от новата година, украсени. Побелели от снега те изглеждат приказно. Вижда се тук-там и „Дядо Коледа“ в най-различни пози – на шейната с елените, прегърбен с чувала с подаръците, или просто стои на балкона или на входа на магазина и те подканя да влезеш. Шмугваме се с Луката в една сладкарница и си купуваме по парче крем-пита. Другите, уж не ядат сладки неща, но като виждат какво носим им потичат лигите. Разделяме питите по равно. Хайде, няма да дебелеем. Започва да се мръква. Вечерта сме на ресторант – Иван е запазил маса. Качваме се на ски-буса и се прибираме. Събличаме дрехите за ски и сипваме по чаша уиски. Луката пие сок.

Отиваме на ресторант, където ни чака Иван. Мястото е оживено, особено на отсрещния ъгъл, където в един бар свирят и пеят двама и е претъпкано. На улицата пред входа на бара също стърчи опашка.

Нашият ресторант е типично местен, швейцарски и се намира на половина под земята. Претъпкано е вътре. Руса красавица, облечена в национална носия ни завежда до масата. Иван командва парада – поръчва ядене и пиене и обяснява на девойките нещо на немски или швейцарски, като сочи нас, от което те се заливат от смях. И ние сме се ухилили от любезност, без да знаем защо. Луката се включва в разговора с някое и друго изречение и красавиците веднага му отправят лъчезарни погледи. Ох, този мръсник! Но говори малко немски! Е, който си може…!

Ядем ракле и пием вино. Изтопяваме кашкавала набързо и Иван поръчва допълнително.

– Стига бре, утре няма да си влезем в дрехите – викам.

– Яж бе, сега ти е паднало – високо говори Иван и продължава да поръчва.

Всъщност, в този ресторант основното забавление е храната, която е типична, местна и се поднася много изискано. Уж не искаме десерт, но Иван поръчва по малко от някаква торта, която се оказва невероятно вкусна и се налага да поръча още. В такъв момент никой не мисли за диета.

Тръгваме си от това хубаво място. Навън е тихо, не вали и дори не е студено. Или, вероятно всичко което изядохме излъчва толкова енергия, че не чувствуваме студа. Тръгваме по баира за вкъщи. Вървим леко, без да се задъхваме. Друго си е да се изкачваш без багаж и с много течен кашкавал в корема. Забелязваме, че са се появили звезди. Значи свършва лошото време. Утре Иван ще кара до обяд с нас и после поема за вкъщи. Много жалко! Той ни беше духовния водач на всички начинания до тук. Но трябва да се връща на работа.

Лягаме да спим. Аз и Луката се ширим на едно двойно легло като младоженци. Ники и Рами спят в хола. Веднага включваме „дъскорезниците“.

Събуждам се от някакви странни шумове. Все още е тъмна нощ, но виждам два силуета пред прозореца на нашата стая. Отварям по-широко очи и установявам, че това са Ники и Луката. Стоят по гащи и фланелки пред прозореца и … снимат.

– Абе вие откачихте ли? Какво ви става?

– Ела да видиш – шепне Ники.

Ставам и се удрям в таблата на кревата.

– Уф, майка му…– измучавам и в следващия момент замръзвам. Пред прозореца се е опънал в цял ръст Матерхорн, огрян от луната, която е почти кръгла и свети като прожектор. Все едно, че се е преместил в двора на къщата. Изглежда толкова близко. Върхът му е леко забулен в тъмното небе, но по-надолу се очертава призрачен релеф от сенки и светли петна. Просветва в тъмнината някак загадъчно, сякаш иска да ни напомни, че е част от групата и да ни каже „не забравяйте че сте ми дошли на гости“ Гледам прехласнат през прозореца, а другите снимат ли снимат. Часът е 03,30. Прозорецът на нашата стая е огромен. И изглежда, сякаш на този екран някой проектира слайд със снимка на върха. Лягаме, но не можем да заспим. Продължаваме да гледаме през прозореца невероятната картина. Матерхорн ни гледа от двора и сякаш ни подканва да тръгнем към него, дори и сега, през нощта.

Но…трябва да се спи! Не сме дошли да мързелуваме! Лека нощ Лука!

Не съм чул телефона, но Ники идва да ме буди. Той е по къси гащи и фланелка. На врата си е окачил голям фотоапарат.

– Още ли снимаш? – протягам се.

– О, да. Ставай бързо да го видиш.

Върхът е огрян съвсем малко от слънцето – само най-високата му част е оцветена в ярко жълточервено, а надолу продължава сиво-бялата маса на стената. От най-високата точка излиза тънка струя дим, все едно че върхът пуши.

– Ники, та той дими като теб, с електронната цигара.

– Само че при мен е на пресекулки, а той пуши непрекъснато.

– Е, явно е по-заклет пушач – викам и изваждам апарата да снимам. Луката, по къси гащи и чехли е излязъл на балкона и снима отвън. Фотоакцията е прекъсната от телефона. Иван е излязъл рано и вече кара. Уговаряме се да се срещнем на горната станция на”Furi”.

Като излизаме от лифта планината ни посреща с ураганен вятър. Слънце грее, небето е чисто, но духа така, че едва стоим на земята. Вдигаме плътно всички ципове, слагаме качулките на якетата и ги завързваме здраво.

Пускаме очилата пред очите, така че почти не остава открито място по лицето. И тръгваме към седалковият лифт. Той работи, въпреки вятъра. Пускаме шлема отпред и…нагоре. Най-после можем да огледаме околността. Глетчера, по който се изкачваме е толкова заснежен, че почти не се виждат скални издатини. Пистите започват от горната станция на лифта и продължават в три различни посоки. Вижда се, че някой от тях също се разделят в по-ниските части Те са изгладени от ратраците през нощта, но сега вятъра навява сняг. В горната част на лифта духа още по-силно. Слизаме и се обръщаме с лице към пистата. Вятърът духа от към гърба и се усеща по-слабо като се спускаме надолу. Лошото е като спираме – тогава сякаш иска да ни издуха направо в Цермат. Постепенно започваме да свикваме с новите метеорологични условия. По-добре е, отколкото в непрогледната мъгла на предишните дни.

Сменяме лифта за да се преместим на друг глетчер. От тук Матерхорн се вижда сякаш леко забулен в мъгла, навярно от вятъра, който издухва снега от него. Но продължава да пуши. Под най-високата му част, от където излиза този пушек забелязвам една вдлъбнатина на северната стена, като че се е навел напред за да ни гледа.

Така захласнато снимаме, че почти забравяме да слезем от лифта. Иван съобщава, че от тук се спуска до Цермат и от там взима влака за вкъщи. Сбогуваме се. Оставаме четиримата и… Матерхорн.

Към обяд отново хлътваме в едно капанче – пак голям ресторант, някъде в нищото, в планината, на около 3200 м височина сред скали и снегове. И менюто не се различава особено от всеки друг ресторант в града. Прозорците гледат право към Матерхорн, който по това време е на половина в сянка и е забулен от вятъра.

– Сякаш се е завил с чаршаф – казва Ники.

– Е, то е време е за сиеста– добавя Луката.

Продължаваме да караме ски по нови писти. В далечината се виждат няколко върха и Луката вещо обяснява как се казват.

– Утре се качваме на влака за Сунега – казва той.

Вечерта прекарваме на разходка из града. По улицата се запознаваме с един чичо на 85 години. Той ни разказва, че е алпинист и е покорявал Матерхорн няколко пъти. И всяка зима прекарва в Цермат. Уговарят се с Луката да се срещнат догодина на същото това място на улицата, същата вечер и по същото време. Веднага си личи, че този човек е планинар. Въпреки студа е облечен сравнително леко и ходи почти разгърден…на 85 години! Изпиваме по една чаша бира с него.

На другия ден ски-буса ни отвежда на гарата , от където тръгва влак за Сунега . Това е един гребен, който започва от Цермат и се издига на 3100м. По него се движи електрически влак, който изглежда като всички останали , но с тази разлика, че се изкачва на 3100 м. Денивелацията между Цермат и най-горната спирка на влака, „Горнерграт“ е 1500 м. След като се измъкне от гората той продължава да се катери, като от двете му страни се издигат стени от сняг, високи около 4 м. Това невероятно съоръжение ни завежда до Горнерграт за около 30 минути. От там се открива изключителна гледка. За наш късмет, днес грее слънце и не духа. Но е много студено – термометъра на гарата на Горенград сочи -21 градуса. От тук тръгват писти в различни посоки. По една от тях може да се слезе до Цермат – 14 км.

Караме по терените около Горнерграт. Една прекрасна писта води до по-долната гара на влака – Рифелберг. При едно от спусканията Ники решава да мине напряко през един участък, изровен и много неравен, с големи бубуни. Тръгва много добре, но към края загубва равновесие и пада. И не може да стане. Рами му помага. Боли го силно коляното.

– Всеки дяволък се заплаща – хили се Рами.

Продължаваме надолу, но Ники усеща силни болки.

– Аз спирам – казва. – Вие продължавайте. Аз ще ви чакам на гарата на влака. В този момент звънва телефона му.

– Кой пък сега… майка му… – мърмори докато си намери телефона. – Ало…Oh Yes…yes…yes… Thank you…Yes… Thank you. Намерили са ми портфейла – съобщава. – Трябва да слезем по-рано да си го взема. Без парите, но с всички документи в него.

– Хайде бе?– не мога да повярвам.

– Швейцария! – обажда се Луката.

– Намерили са го в някаква кофа за боклук около гарата дето се прекачвахме на автобуса – обяснява Ники.

– Довечера ти черпиш – потупвам го по рамото.

– С твоите пари – смее се той и така стигаме до гарата. Луката остава да му прави компания. Ние с Рами продължаваме. Спускаме се няколко пъти и отиваме да ги видим. Ники пие бира а Луката – чай. Слънцето грее силно и те са си намазали лицата с крем против изгаряне.

– Днес няма ли да ядем? – пита Рами.

– Слизаме с влака и ще се черпим в Цермат – отсича Ники.

Изпълняваме командата, сваляме ските и се качваме на влака. Почти единствените пътници – кой слиза надолу с влак. Цермат е безлюден. Тръгваме да търсим ресторант, който познаваме с Луката от предишната екскурзия. Намираме го и влизаме. Няма други посетители по това време. По стените са окачени снимки на пра-дядото и бабата, както и на всички останали от рода на сегашните собственици. А на покривките по масите е нарисувана къщата с ресторанта от преди 200 или 300 години – ресторант с традиции. Поръчваме супа и собственикът ни надробява хляб в паниците. Точно така направи и преди няколко години, когато посетихме това място за първи път. Пускат тиролска музика, пием бира и ядем печени наденички.

–Един такъв ресторант при нас – казва Ники – и нищо друго не ми трябва. Дори и коляното спря да ме боли.

–Престани да се глезиш – срязва го Луката. – Утре тежък ден ни чака. Ще караме много.

– Какво си намислил?– пита Ники.

– Качваме се на малкия Матерхорн и от там се спускаме по южната стена до Италия. Веднъж до Валтуранж и още веднъж – до Червиня. Ако имаме сили след това минаваме от другата страна и слизаме в Цермат със ските.

– Дано да е хубаво времето – обаждам се.

– Според прогнозата на“ I-phon-a“ трябва да е слънчево – уточнява Рами.

– Дано! Да се нахраним хубаво, та да имаме сили – добавя Луката и поръчва порция Raclette. Рами си взима сирене Fondue – така, за десерт. Накрая чорбаджията оставя на масата, без да ни пита, голям кокосов орех срязан на половина. Едната половинка е пълна със сока на кокосовия орех, а другата – с шоколадови изрезки. Излизаме от ресторанта с чувство, че повече няма да се храним поне една седмица Навън е притъмняло и е много оживено.

– Няма ли да влезем в някой магазин? Трябва да купим подаръци – подсеща ни Рами.

– Сега е момента – викам и тръгваме. Ники още куца. Магазините в Цермат са най-различни – от малки, семейни до големи – на два или три етажа. И са толкова много, че е изключено да ги обиколим всичките. Характерното е, че никой не те закача вътре, не ти казват от входа „кажете?“. Пускат те да се луташ сам и ако попиташ нещо ти отговарят ясно и точно, след което пак те оставят намира. Е… цените на стоките… Швейцария. Ние пък не сме дошли да пазаруваме! Една много силна миризма на шоколад и сладко ни вкарва почти интуитивно в шоколадовия магазин. Боже, мили боже, какво става тук. Ясно е, че всичко което се продава е забранено за ядене, че от него се дебелее, че се повишава холестерола, че води до диабет и т.н и т.н. Но… как може да се устои на това изкушение. Купуваме шоколади, шоколадови изрезки, сладки в най-различни форми и опаковки, бонбони. Какво да се прави – един път се живее!

На другия ден ставаме рано. Времето е прекрасно – тихо и слънчево, но студено. Качваме се на нашият кабинков лифт, който ни отвежда до “Furi”

Слизаме на една от междинните му станции и се качваме на голяма гондола, която ни изкарва на малкия Матерхорн. И тук – на 3800 м височина са построили ресторант. Сервитьорите са облечени в смокинги. Изкачваме се по едни стълби до върха. Гледката е невероятна. Снимаме непрекъснато, въпреки че с нищо не маже да се запечата изключителната картина пред очите ни. Луката е по-запознат с околността и вещо обяснява какво гледаме. Една възрастна дама ни снима – цялата група, за спомен.

За голямо съжаление не можем да останем повече на върха. Чака ни дълъг път. Пистата до Валтуренче е дълга около 18 км., почти толкова е и до Бреуил-Червиния , а до Цермат – 25 км. Тръгваме. За първи път гледаме Матерхорн (Монте Червино) от южната му страна. Пистата минава почти през подножието на върха. Така от близо не сме го виждали до сега. Теренът е идеално изгладен, равномерно се редуват по-стръмни и по-полегати участъци, така че може да се кара дълго, без почивка. Луката е озверял - спуска се почти без почивка и много бързо. Ние спираме по-често и снимаме този връх, който от южната му страна изглежда още по-величествен. Слизаме до Валтуренче . Пистата свършва пред долната станция на гондола, която трябва да ни върне обратно на върха. Една млада, красива и усмихната италианка ни снима за спомен.

                                                      

 

Слизаме от гондолата на върха и хващаме пистата за Бреуил-Червиния . И тя минава съвсем близо до южната стена на върха. Сякаш разбрал, че е последния ни ден, той се е изпъчил с цялото си величие пред нас. Грамаден, красив, незабравим. Как ще си тръгнем утре от това място? Как ще престанем да гледаме и да снимаме това изключително природно творение? Как ще изоставим всички тези писти около него?

Но за съжаление и най-хубавите неща имат край. Прекарахме една прекрасна седмица под Матерхорн. Карахме ски по вечните снегове и ледници около него. Този незабравим връх стана част от нашата група и фигурира в картите на фотоапаратите повече от всеки един от нас. Първите дни беше навъсен, но след това се усмихна, сякаш е видял стари приятели и ни прие с отворени обятия в двора си. А ние му се кланяхме през цялото време, зашеметени от величието и красотата му. И си обещахме отново да се срещнем.

В. Меламед

Юни - 2013 

VIDEOS

Този клип посвещавам на баща си! 

ВИТОША НЯКОГА

I dedicate this video to my father!

VITOSHA SOMETIME

 

ВИТОША – ПРИЗРАЧНА ПЛАНИНА

VITOSHA – GHOST MOUNTAIN

 

 STUBAI

 

RUMEN HRISTOV

 

SOME DREAMS COME TRUE 

 

 

EINIGE TRÄUME WERDEN WAHR

 

SKI RESORTS

Part 1 (from the Iron Curtain to 2010)

 

Part 2 (from 2011 to 2012 Sella Ronda)

 

Part 2 (2013 Zermat, Pamporovo and St Anon am Arlberg)

 

Part 3 (2014 Serfaus  to Hintertux 2015)

 

Part 3 (2016 Madona di Campilio to Fiberbrunn 2019)

 

Part 4 (2020 Skiing up the stairs at home because of the COVID-9)