1. STAUB’S TODI
Първите ски, на които се учих в Борисовата градина, бяха на баща ми. Подарил му ги един швейцарец. Марката им беше Staub’s Todi, а дървото хикори (hicory). Страхотна изработка – лакирани и пирографирани с кант, очертаващ ските по края на горната им повърхност. Те не бяха плоски отгоре като на тези тараби, чиято снимка открих в Internet, а профилирани и с щампа, с марката на ските. На върховете естествено имаха ушички с дупки. Бяха им монтирани баки и щраймери и нямаха кантове.
За една Нова година измислихме да си даряваме идиотски подаръци – например на някое момиче подаряваш едно флаконче с отвратителна есенция, поставено в множество кашони последният, от които е с размер един кубичен метър. Тогава тези ски подарих на някого. На един Христов ден отидох на ски-борсата да поздравя един приятел – ски-учител, който имаше там сергия. Бяхме се събрали няколко приятели и в един момент видях на съседна сергия ските на баща ми Staub’s Todi и казах „ей тези ски са били мои“. Те не ми повярваха, но се убедиха като им обясних, че едната ска е със счупен и залепен върхът и когато отидоха да ги видят, увериха се, че не се бъзикам и ме накараха да ги купя, за което до ден днешен съжалявам, че не го направих.
Като дете никой не ме е водил в планината, даже и през лятото, а камоли през зимата. Обстоятелствата принудиха баща ми и той вече не ходеше на ски. Смътно си спомням цялата история, която се случи по пътя за Алеко през зимата, но случката остави дълбока следа в съзнанието ми и това за мене обяснява страха ми от планината! С моя съученик Лъчезар в един съботен ден след училище нарамихме ските и решихме да караме на Алеко. Няма значение, че дотогава се бях качвал на ските само в Борисовата градина в близост на езерото с водните лилии. Понеже се бяхме освободили от не зная какво, тя се наричаше Парка на „свободата“. Носех скъпоценните Staub’s Todi. Едва се качихме в претъпкания рейс за Драгалевци. Хванахме последните седалки на лифта до Бай Кръстьо. Хората пред нас тръгнаха по шосето и ние ги последвахме. Фучеше снежна виелица. Някъде по пътя, който ми беше абсолютно непознат, задминахме Поповете – големият и средният (синове на проф. Попов от МЕИ – по-късно се разправяше, че Големият Поп избягал на Запад по домашни пантофи) и Таро. За тях знаех, че са много добри скиори. Средният Поп лежеше в канавката с раница на гърба и отказваше да тръгне. Имаха една голяма раница и батковците искаха да принудят Средния Поп да я носи, а той категорично отказваше и затова се беше хвърлил в канавката. Ние продължихме и в един момент, не зная как, се отзовах сам-самичък по пътя. Освен страхотната виелица, която може и да не е била толкова страхотна, но аз за първи път се намирах в планина и то сам, очаквайки всеки момент да изскочи някой вълк. Когато стигнах до паметника на Романски се вкамених от страх, явно наближаваше краят ми. В съзнанието ми изникна разказът на баща ми за смъртта на Романски. Баща ми тръгнал сам за Алеко след работа през Княжево, за да се срещне с другите трима от „Четиримата луди“ – били четирима приятели и така ги наричали. Те имали шкафчета в Алеко, а на чешмата отвън канче за вода с надпис „Четиримата луди“. Някъде далеч под х. Момина скала го захваща силна буря и за негово щастие се добира до една кошара, където преспива. На другата сутрин, когато се качва на Алеко узнава за смъртта на Романски.
След паметника тръгнах по някаква пътека сред гора и когато видях една табела, че пътеката води за Черни връх, още повече се уплаших и закрещях със пълна сила за помощ. Някакъв мъжки глас отнякъде се обади и ми извика да спра да крещя, защото някаква жена също викала за помощ. Донякъде успокоен спрях и се нагълтах с бучки захар за „сила“ и продължих нагоре. Така и не видях спасителя си и накрая едва ли не лазейки на четири крака по височинката пред Алеко, влязох в хижата някъде към 24:00 часа. Нямаше места за спане и се настаних в общото помещение на пейките, а и не ми беше до това да спя, защото моят съученик го нямаше – той пристигна след един час. Как съм вървял, кога сме се разделили, нямах идея. Поповете продължили да се кандърдисват и пристигнаха в 03:00 часа. Но тях не ги мислих – те явно бяха печени планинари. На другия ден изобщо не ми беше до каране на ски.
Бях ученик в гимназията когато сънувах особен сън, че се спускам със ските си по централните стълбища на училището ми. Те бяха много широки и не много стръмни, каквито бяха в действителност. Веднага реших да превърна съня си в действителност. Нашата къща е стара и с стръмни и тесни стълбища. Издебнах когато нямаше никого в къщи, разтворих широко двете крила на вратата към апартамента, качих се на първата площадка срещу вратата и като нахлузих ските – Stsub’s Todi, пуснах се надолу. Преминах през вратата и по дървения под ските се отправиха към насрещната стена. Върховете им се спряха в нея, задниците на ските се надигнаха застрашително и аз тряснах тъпата си глава в стената. Нали се сещате колко приятно ми е било, но независимо от този злополучен край, да се спускам по стълби ми стана хоби. Пускал съм стълбите в хотел Панорама в Пампорово пред регистратурата, железните стълби на Пета станция на Витоша и Стълбите в Щастливеца към регистратурата и в два от подлезите на Цариградско шосе. По-късно това хоби се поизмени.
Историята със счупения връх на едната ска Staub’s Todi е съвсем друга. Това се случи когато бях студент. Една тумба приятели се качихме на х. Мечит, за да караме ски. Беше прекрасен слънчев, зимен ден. Когато стигнахме горе пред хижата на една пейка стоеше един непознат човек. Без да го питаме каквото и да е, той многословно ни разказа как е паднал със ските и сега не може да кара. Изказахме своето съжаление и се заехме да се настаним. Оказа се. че в хижата има една компания от момичета – състудентки от МЕИ. Много странно, защото в групите там предимно имаше момчета. Много бързо се сприятелихме и направихме обща компания като забравихме пострадалия скиор. През нощта се показа страхотна луна. Виждаше се като ден. Пощуряхме и веднага тръгнахме нагоре към в. Малък Мечит. Беше ни обхванала страхотна еуфория. Аз не прецених, че денят беше слънчев и горната част от размекнатия сняг през нощта ще се превърне в ледена кора. Спускайки се надолу при едно по-рязко движение дясната ми ска разчупи крехката кора и падайки си усуках коляното. Едва се добрах до хижата. След вечеря цялата компания реши да се поразходят. Аз бях съжален и при мен остана едно от момичетата, за да не се чувствам самотен и изоставен. Не мина и минута и всички се изстреляха със страхотна скорост в хижата и залостиха вратата – един вълк виел на фона на луната. На другата сутрин падна голям майтап, оказа се, че това е едно куцо куче, но и аз куцах и коляното ми се беше издуло застрашително. Провалих хубавия ден на приятелите си.
В хижата нямаше спасителна шейна и затова те направиха „шейна“ от подръчни материали, а ските ми послужиха за плазове. Наместих се на шейната, а зад мене седна другият „пострадал скиор“ (по-късно ще ви стане ясно защо има кавички). Който някога, много отдавна, не се е пускал по пистата на х. Мечит, само той не знае какъв леден улей за бобслей беше надолу в гората. Евала на моите приятели само те си знаят как са на свалили до долу. В долната, по-равна част „шейната“ попадна в някаква вдлъбнатина, чу се много силен пукот и върхът на едната ми ска, под тежестта на двама души и две тежки раници, се пукна напряко. Криво-ляво приятелите замъкнаха „спасителната шейната“ до последните снежни участъци и я оставиха в един селски двор. Увесих се на раменете на двама от тях и тръгнахме към спирката, а другият пасажер тръгна на самоход и то доста добре. По пътя надолу ни пресрещна един от компанията ни, който идваше с един ден закъснение и съобщи, че рейсът току що е пристигнал. „Колегата пострадал“ като чу това, хукна надолу за наше най-голямо удивление. Надявах се да хване рейса, защото приятелите ми люто му се заканиха.
Впоследствие се разбра, че този човек не е карал ски. В хижата се спеше на двуетажни нарове. Този от горния етаж, който ставаше през нощта, трябваше да стъпи на една маса и така да слезе. Нашият юнак в просъница не уцелил както трябва масата и паднал, но явно нямаше такъв проблем като моя. Той просто е решил будалите да го транспортират до долу. Какъв кеф да се повозиш вместо да се мъчиш да ходиш. Когато стигнахме до автобусната спирка за негов късмет той беше хванал предишния рейс.
Почакахме доста време да дойде следващият, който беше претъпкан и аз пътувах прав на един крак до София. В рейса точно срещу мене на една седалка се мъдреше един планински „спасител“ от Софийския отряд, с който много добре се знаехме по физиономии от Витоша и даже понякога се поздравявахме, а бяхме нещо като приятели с брат му. Сега се правеше. че не ме забелязва да не би да ми отстъпи мястото си. Той много добре знаеше за какво ставаше дума, защото приятелите ми просто ме изсипаха в рейса. Като стигнахме София взех едно такси от автогарата и се сервирах вкъщи на родителите си по-живо по-здраво. Ева приятелката на майка ми и майка на мама Хела и баба на Фури, и на близнаците, доведе една лекарка от ИСУЛ, която ми каза, че ако искам отново да ходя трябва да лежа един месец и да си правя бани с парафин. Така и направих. Тази лекарка се оказа страхотна.
Baby sitter беше баба ми. Тогава още не бяхме съборили камините за дърва в стаите и понякога баба ме глезеше с пържоли на жар. И от тях явно коляното ми заздравя. Пушех много, а тогава без някой от нашите да ме кара, изведнъж спрях да пуша. Оттогава само веднъж истински ми се допуши. Запалих една цигара и това беше. Е за фасон хабя хубави миризливи цигари, но това е, за да омайвам котенца. Признавам си!
Непрекъснато сънувам, че карам ски в най-невероятни ситуации. Нещо като хоби ми беше да организирам вечерно каране на ски в Борисовата градина над онова стърчило, което не зная как се нарича, по пътеката, която излиза над Обсерваторията и се съединява със „Звездоброя“. Когато захващаше зима бях много нетърпелив в София да падне хубав сняг и редовно проверявах дали в градината има достатъчно, за да подканя приятелите, че е време да се позабавляваме и да „покараме“ ски. Много мъчно навивах колегите си ски-учители. Те се оплакваха, че трябва да си свалят ските и обувките от Витоша и след това на другата сутрин да ги мъкнат наново нагоре. Затова пък моите приятели с ентусиазъм се навиваха. Един такъв случай беше, когато се разбрахме всеки от нас да изрови от таваните ски и дрехи, с каквито някога са карали дядовците и бащите ни. Срещата беше в 20:00 на подлеза на Орлов мост пред Царевец. Събрахме се малка компания от момчета и момичета, но от всички най-стилно – ретро, беше облечен Иван, а и ските също, да не говорим за бамбуковите щеки. Другите бяха някои с вехти и други с по-нови дрешки. Повечето бяхме с стари дървени ски, но имаше и с по-модерни. Цареше прекрасно настроение. Аз бях с моите Staub’s Todi.
Влязохме в градината и поехме нагоре към езерото с лилиите. Всеки носеше запалена свещ. Вероятно е било времето, когато правихме бдение със свещи на площада пред двореца. Изкачихме се нагоре покрай „паметника“ и поехме по пътеката, водеща към Звездоброя. Оттам се спуснахме надолу отново покрай езерото, и вече по равните алей с бутане със щеките или на кънка, сред голяма веселба, стигнахме до изходния пункт. За мое голямо съжаление нямаме снимки от това прекрасно преживяване.
Като дете никой не ме е водил в планината, даже и през лятото, а камоли през зимата. Обстоятелствата принудиха баща ми и той вече не ходеше на ски. Смътно си спомням цялата история, която се случи по пътя за Алеко през зимата, но случката остави дълбока следа в съзнанието ми и това за мене обяснява страха ми от планината! С моя съученик Лъчезар в един съботен ден след училище нарамихме ските и решихме да караме на Алеко. Няма значение, че дотогава се бях качвал на ските само в Борисовата градина в близост на езерото с водните лилии. Понеже се бяхме освободили от не зная какво, тя се наричаше Парка на „свободата“. Носех скъпоценните Staub’s Todi. Едва се качихме в претъпкания рейс за Драгалевци. Хванахме последните седалки на лифта до Бай Кръстьо. Хората пред нас тръгнаха по шосето и ние ги последвахме. Фучеше снежна виелица. Някъде по пътя, който ми беше абсолютно непознат, задминахме Поповете – големият и средният (синове на проф. Попов от МЕИ – по-късно се разправяше, че Големият Поп избягал на Запад по домашни пантофи) и Таро. За тях знаех, че са много добри скиори. Средният Поп лежеше в канавката с раница на гърба и отказваше да тръгне. Имаха една голяма раница и батковците искаха да принудят Средния Поп да я носи, а той категорично отказваше и затова се беше хвърлил в канавката. Ние продължихме и в един момент, не зная как, се отзовах сам-самичък по пътя. Освен страхотната виелица, която може и да не е била толкова страхотна, но аз за първи път се намирах в планина и то сам, очаквайки всеки момент да изскочи някой вълк. Когато стигнах до паметника на Романски се вкамених от страх, явно наближаваше краят ми. В съзнанието ми изникна разказът на баща ми за смъртта на Романски. Баща ми тръгнал сам за Алеко след работа през Княжево, за да се срещне с другите трима от „Четиримата луди“ – били четирима приятели и така ги наричали. Те имали шкафчета в Алеко, а на чешмата отвън канче за вода с надпис „Четиримата луди“. Някъде далеч под х. Момина скала го захваща силна буря и за негово щастие се добира до една кошара, където преспива. На другата сутрин, когато се качва на Алеко узнава за смъртта на Романски.
След паметника тръгнах по някаква пътека сред гора и когато видях една табела, че пътеката води за Черни връх, още повече се уплаших и закрещях със пълна сила за помощ. Някакъв мъжки глас отнякъде се обади и ми извика да спра да крещя, защото някаква жена също викала за помощ. Донякъде успокоен спрях и се нагълтах с бучки захар за „сила“ и продължих нагоре. Така и не видях спасителя си и накрая едва ли не лазейки на четири крака по височинката пред Алеко, влязох в хижата някъде към 24:00 часа. Нямаше места за спане и се настаних в общото помещение на пейките, а и не ми беше до това да спя, защото моят съученик го нямаше – той пристигна след един час. Как съм вървял, кога сме се разделили, нямах идея. Поповете продължили да се кандърдисват и пристигнаха в 03:00 часа. Но тях не ги мислих – те явно бяха печени планинари. На другия ден изобщо не ми беше до каране на ски.
Бях ученик в гимназията когато сънувах особен сън, че се спускам със ските си по централните стълбища на училището ми. Те бяха много широки и не много стръмни, каквито бяха в действителност. Веднага реших да превърна съня си в действителност. Нашата къща е стара и с стръмни и тесни стълбища. Издебнах когато нямаше никого в къщи, разтворих широко двете крила на вратата към апартамента, качих се на първата площадка срещу вратата и като нахлузих ските – Stsub’s Todi, пуснах се надолу. Преминах през вратата и по дървения под ските се отправиха към насрещната стена. Върховете им се спряха в нея, задниците на ските се надигнаха застрашително и аз тряснах тъпата си глава в стената. Нали се сещате колко приятно ми е било, но независимо от този злополучен край, да се спускам по стълби ми стана хоби. Пускал съм стълбите в хотел Панорама в Пампорово пред регистратурата, железните стълби на Пета станция на Витоша и Стълбите в Щастливеца към регистратурата и в два от подлезите на Цариградско шосе. По-късно това хоби се поизмени.
Историята със счупения връх на едната ска Staub’s Todi е съвсем друга. Това се случи когато бях студент. Една тумба приятели се качихме на х. Мечит, за да караме ски. Беше прекрасен слънчев, зимен ден. Когато стигнахме горе пред хижата на една пейка стоеше един непознат човек. Без да го питаме каквото и да е, той многословно ни разказа как е паднал със ските и сега не може да кара. Изказахме своето съжаление и се заехме да се настаним. Оказа се. че в хижата има една компания от момичета – състудентки от МЕИ. Много странно, защото в групите там предимно имаше момчета. Много бързо се сприятелихме и направихме обща компания като забравихме пострадалия скиор. През нощта се показа страхотна луна. Виждаше се като ден. Пощуряхме и веднага тръгнахме нагоре към в. Малък Мечит. Беше ни обхванала страхотна еуфория. Аз не прецених, че денят беше слънчев и горната част от размекнатия сняг през нощта ще се превърне в ледена кора. Спускайки се надолу при едно по-рязко движение дясната ми ска разчупи крехката кора и падайки си усуках коляното. Едва се добрах до хижата. След вечеря цялата компания реши да се поразходят. Аз бях съжален и при мен остана едно от момичетата, за да не се чувствам самотен и изоставен. Не мина и минута и всички се изстреляха със страхотна скорост в хижата и залостиха вратата – един вълк виел на фона на луната. На другата сутрин падна голям майтап, оказа се, че това е едно куцо куче, но и аз куцах и коляното ми се беше издуло застрашително. Провалих хубавия ден на приятелите си.
В хижата нямаше спасителна шейна и затова те направиха „шейна“ от подръчни материали, а ските ми послужиха за плазове. Наместих се на шейната, а зад мене седна другият „пострадал скиор“ (по-късно ще ви стане ясно защо има кавички). Който някога, много отдавна, не се е пускал по пистата на х. Мечит, само той не знае какъв леден улей за бобслей беше надолу в гората. Евала на моите приятели само те си знаят как са на свалили до долу. В долната, по-равна част „шейната“ попадна в някаква вдлъбнатина, чу се много силен пукот и върхът на едната ми ска, под тежестта на двама души и две тежки раници, се пукна напряко. Криво-ляво приятелите замъкнаха „спасителната шейната“ до последните снежни участъци и я оставиха в един селски двор. Увесих се на раменете на двама от тях и тръгнахме към спирката, а другият пасажер тръгна на самоход и то доста добре. По пътя надолу ни пресрещна един от компанията ни, който идваше с един ден закъснение и съобщи, че рейсът току що е пристигнал. „Колегата пострадал“ като чу това, хукна надолу за наше най-голямо удивление. Надявах се да хване рейса, защото приятелите ми люто му се заканиха.
Впоследствие се разбра, че този човек не е карал ски. В хижата се спеше на двуетажни нарове. Този от горния етаж, който ставаше през нощта, трябваше да стъпи на една маса и така да слезе. Нашият юнак в просъница не уцелил както трябва масата и паднал, но явно нямаше такъв проблем като моя. Той просто е решил будалите да го транспортират до долу. Какъв кеф да се повозиш вместо да се мъчиш да ходиш. Когато стигнахме до автобусната спирка за негов късмет той беше хванал предишния рейс.
Почакахме доста време да дойде следващият, който беше претъпкан и аз пътувах прав на един крак до София. В рейса точно срещу мене на една седалка се мъдреше един планински „спасител“ от Софийския отряд, с който много добре се знаехме по физиономии от Витоша и даже понякога се поздравявахме, а бяхме нещо като приятели с брат му. Сега се правеше. че не ме забелязва да не би да ми отстъпи мястото си. Той много добре знаеше за какво ставаше дума, защото приятелите ми просто ме изсипаха в рейса. Като стигнахме София взех едно такси от автогарата и се сервирах вкъщи на родителите си по-живо по-здраво. Ева приятелката на майка ми и майка на мама Хела и баба на Фури, и на близнаците, доведе една лекарка от ИСУЛ, която ми каза, че ако искам отново да ходя трябва да лежа един месец и да си правя бани с парафин. Така и направих. Тази лекарка се оказа страхотна.
Baby sitter беше баба ми. Тогава още не бяхме съборили камините за дърва в стаите и понякога баба ме глезеше с пържоли на жар. И от тях явно коляното ми заздравя. Пушех много, а тогава без някой от нашите да ме кара, изведнъж спрях да пуша. Оттогава само веднъж истински ми се допуши. Запалих една цигара и това беше. Е за фасон хабя хубави миризливи цигари, но това е, за да омайвам котенца. Признавам си!
Непрекъснато сънувам, че карам ски в най-невероятни ситуации. Нещо като хоби ми беше да организирам вечерно каране на ски в Борисовата градина над онова стърчило, което не зная как се нарича, по пътеката, която излиза над Обсерваторията и се съединява със „Звездоброя“. Когато захващаше зима бях много нетърпелив в София да падне хубав сняг и редовно проверявах дали в градината има достатъчно, за да подканя приятелите, че е време да се позабавляваме и да „покараме“ ски. Много мъчно навивах колегите си ски-учители. Те се оплакваха, че трябва да си свалят ските и обувките от Витоша и след това на другата сутрин да ги мъкнат наново нагоре. Затова пък моите приятели с ентусиазъм се навиваха. Един такъв случай беше, когато се разбрахме всеки от нас да изрови от таваните ски и дрехи, с каквито някога са карали дядовците и бащите ни. Срещата беше в 20:00 на подлеза на Орлов мост пред Царевец. Събрахме се малка компания от момчета и момичета, но от всички най-стилно – ретро, беше облечен Иван, а и ските също, да не говорим за бамбуковите щеки. Другите бяха някои с вехти и други с по-нови дрешки. Повечето бяхме с стари дървени ски, но имаше и с по-модерни. Цареше прекрасно настроение. Аз бях с моите Staub’s Todi.
Влязохме в градината и поехме нагоре към езерото с лилиите. Всеки носеше запалена свещ. Вероятно е било времето, когато правихме бдение със свещи на площада пред двореца. Изкачихме се нагоре покрай „паметника“ и поехме по пътеката, водеща към Звездоброя. Оттам се спуснахме надолу отново покрай езерото, и вече по равните алей с бутане със щеките или на кънка, сред голяма веселба, стигнахме до изходния пункт. За мое голямо съжаление нямаме снимки от това прекрасно преживяване.
2. PIRIN – ПИРИН
Следващият ми чифт бяха марка Пирин или както им казваха „пиринки“. За да си ги купя, принудих се да продам за „дребни стотинки“ една златна верижка, подарък за спомен от майка ми. Към тези пари прибавих някакви от продажба на книги!. На ските монтирах лангримени (lang riemmen) – кожени каишки по един метър и половина, чрез които краката в скиорските обувки се фиксират на ските и при падане ските не се откачваха! Чудесни устройства за чупене на крака. Тогава си мечтаех да има някакви ски, на които като стъпиш с обувките те да се закрепят, но при падане автоматично да се откачват.
Другата ми фантасмагория беше във Витоша да се прокопае тунел и под Алеко да има асансьор догоре. Беше цяла мъка качването дотам, а като чели и сега не е така?. Е, направиха такива автомати без аз да ги патентовам, а и построиха кабина, която трябваше да е свързана с трамвай, но трасето беше изменено, защото щеше да мине в близост до вилаета на някакъв голям топуз от БъКъПъ-то. Отиването до долна станция за тези, които нямат кола е девет часа– десет дена! Но и до днес си е така та даже и по-лошо!
3. DYNAMIC VR 17
4. ATOMIC
От време на време от БСФС привикваха баща ми като преводач от немски. Веднаж го прикрепиха към австрийския младежки представителен отбор, който беше настанен в х. Сълзица. Една вечер бях с тях и гледахме надолу към осветена София. Един от тях каза, че е също като над Инсбрук. Това тогава ме впечатли много. А какво ли си биха казали сега ако случайно попаднеха на Витоша?.
Аз се спазарих с едно от момчетата и той ми продаде този Атомик – метални, червени ски с автомати Marker. Бях на седмото небе от щастие. Такива ски нямаше никой от постоянното присъствие на Алеко – това бяха определен брой хора, които по онова време редовно караха ски на Алеко на няколкото ски-лифта.
Веднъж слизах към лифта на Спас и някакъв внезапно ми препречи пътя и за да не се блъснем съзнателно се хвърлих на снега, а от опашката на лифта се чу закачлив глас „ей внимавай, ще експлондират“, демек експлодират.
Един прекрасен ден взех от вкъщи една филия хляб, единственият кренвирш, който се мъдреше в хладилника „Мраз“ и понеже нямах пари стигнах гратис до Драгалевци, Оттам пеша под седалковия лифт та до бай Кръстьо. Не зная защо, но тръгнах след това по шосето, вероятно с надежда някой да ме качи на автостоп. Наближавайки вече паметника на Романски ме застига с мерцедеса си един баровец от опашката. Много добре ме познаваше, но си ме отмина, покривайки ме целия в прах. И така криво-ляво стигнах до Алеко. Там лифтажиите ме пускаха без пари, а аз много често им помагах като ринех снега около лифтовете или подавах столчетата на скиорите. Този ден същият баровец, заставайки на опашката на лифта на Заека зад мен казва „на гъза ни скъсани гащи, а какви ски караме – ставаше дума за същия Атомик“. Причината за тази реплика явно беше простотията българска и най-вече завистта, че той великият няма такива ски. А поводът – аз бях облечен със скъсани дънки, кърпени на гъза. На крачолите долу, над обувките бях нахлузил едни дълги чорапи, намазани с парафин, който се белееше, Носех една платнена абица с копчета нещо като сако, просто нямах анорак, а да не говорим за яке! Представлявах прекрасна гледка.
По повод калцуните си спомних как веднъж пътувайки с един мой приятел в малкия трамвай за Бояна, с цялата ни екипировка за ски. В този вид ухажвах едно готино момиче-кондукторка. Репликата на приятеля беше „а бе, не се ли виждаш на какво приличаш а си тръгнал да сваляш момичето“!
Година или две по-късно спускайки се от Снежанка в Пампорово се засякох с някакви австрийци, които се оказаха от националния отбор на Австрия и единият от тях каза „а това са ските на брат ми, които е продал в България“, аз му отвърнах, че лично на мене ги е продал.
5. ELAN
Това бяха и ските, с които моите приятели от три различни поколения ме качиха на Пирин с колани (аз нямах „маркери“ за ходене). Също с тях направихме спускането по Зелени рид в Рила. Безкрайно съм им благодарен за това прекрасно и незабравимо преживяване!
Веднаж с Пешо през лятото се спускахме пеша по един сипей на една кариера като се предвижвахме от Банки към Витоша. Нямаше как да избегнем сипея и тръгнахме надолу. Отначало обувките ни се пързаляха по дребните камъчета и след това затъваха, изваждаме краката и отново така до долу успяхме да прекосим сипея. Тогава ми дойде идея да се пусна по сипей със ски. Това не беше мое откритие, защото бях чел, че някъде в чужбина разни идиоти са го правили. Един хубав летен ден с едно мое гадже, което трябваше да ми вдъхва кураж и след това ако успеех, да гъделичка самочувствието ми, поехме към Витоша. Аз си бях набелязал един малък сипей със ситни камъни надясно по пътеката към бай Кръстьо. Бях се екипирал с наколенки, налакътници и надупник, нямах само каска. На щеките нанизах топки за тенис, за да не си извадя рамото. Носех Elan-а, който беше взел дал – отдолу почти бях изциклил пластмасата. След успешното ми спускане ските отдолу вече нямаха пластмаса, а се показа слоят фиброглас, в което сами ще се уверите от снимката!
Бях вече четиридесет годишен когато направих премиера, и то зимна, на в. Мусала. Както споменах по-рано и на х. Алеко за първи път се качих пак през зимата. По-късно при следващите ни качвания пуснах и Дяволският улей. Сигурно така ми е било писано, защото когато съм се родил е имало много сняг и затова обичам планината най-вече през зимата, но и досега когато съм сам си ми е шубе. Но да се върнем на премиерата ми на в. Мусала. Това беше по времето когато на Боровец завиваха такива светила като Стенмарк (Ingemar Stenmark), близнаците Мер (Steve and Phil Mahre), любимият ми Пиеро Грос (Piero Gros) и много други. Витошите лифтажии, на които помагах – сняг да рина сняг или да подавам на скиорите столчетата или тегличитер на подбив ме наричаха Пиетро Грос, защото знаеха, че той ми е любимия състезател!
Боровец
Но по реда на нещата. Когато се качвахме към Мусала времето беше фантастично, слънчево. Качвахме се с колани. Аз бях с ELAN-ите без панти, но изпълнен с радостна възбуда от хубавото време, мисълта за тази Мусала и чудната приятелска компания и изобщо не гледах откъде минаваме, успокоен от присъствието на печените ми приятели – истински планинари. Като стигнахме там ни очакваше Кузман. Тогава се запознах с него. Стигнахме до върха благодарение на влека, който той беше построил. Още същия ден карахме както и следващите дни, докато не дойде време в Боровец да започне Световната купа и акредитираният Ники и другите, които имаха места за спане, се спуснаха надолу. Ники ми каза, че когато започнат състезанията Кузман ще ме придружи надолу. Над Мусала падна гъста мъгла. Състезанията започнаха. Аз казвах тръгвам, но нямаше реакция от страна на Кузман, а мен ме беше шубе да тръгна сам, че чак ми призляваше. Гледахме състезанията по телевизията. Баба Петка, майката на Кузман, ми пускаше религиозни песни и ми говореше за вярата, а моето съзнание беше долу на състезанията и страхът ми растеше със всеки изминал ден. Настъпи последния ден от състезанието, а навън същата гадна мъгла. Нямах вече избор, а и приятелите ми не зная дали щяха да ме чакат и започнах да се приготвям. Сега като пиша тези редове пак се вълнувам. Кузман си пипна скиорските обувки и ги остави. Един кратък миг успокоение за мен и след това отново страх. Навън нищо не се виждаше от мъглата. Аз щях да напълня гащите от шубе. За първи път сам на най-високия връх на абсолютно непознато място. Баба Петка и Кузман ме изпратиха мило до вратата, сбогувахме се и аз се гмурнах в мъглата. Надолу се успокоих, защото тука бяхме карали няколко дни. Долу от езерото тръгнах наляво по едни стари стълбове, вероятно телефонни. Отвсякъде очаквах да се сринат лавини. По-едно време усетих инстинктивно, че вървя в неправилна посока – затъвах наляво надолу. Там очаквах да се срине лавина от Дяволския улей. Свалих ските и тръгнах нагоре. Стигнах нещо като праг и гледайки надолу, в мъглата се беше отворил един кръг като в приказките и в него един човек гледаше нагоре към мен. По-късно научих, че съм попаднал незнайно как на Палеца. Моментално сложих ските и се спуснах надолу. Вече нямаше никой там, но това беше х. Мусала. Оттук не знаех накъде и като се канех да вляза в хижата видях една жена, която попитах накъде е Ястребец, и тя ме упъти. Тръгнах като луд, малко по-спокоен и как съм попаднал на долна станция на Първи Маркоджик един Господ знае. Там стояха двама лифтажии, които като ги попитах как да стигна до Ястребец ме изгледаха особено и ме качиха на лифта без пари. Явно съм им се сторил странен – изниква в мъглата по никакво време, почернял силно от слънцето, а пита за Ястребец! Отдъхнах си когато го видях. Преоблякох се – от фланелката ми изтече струя вода като я изстисках, смених я и си сложих един хубав скиорски шарен пуловер, който ми беше изплела майката на една моя приятелка, а моделът и бях дал от едно австрийско скиорско списание. И така тръгнах надолу със страхотния (така съм си въобразявал тогава) пуловер, а най-важно – ски екипа ми беше като на Стенмарк, ски-обувки Caber и ски Elan. Никакво състезание не видях, но видях как събират колците от слалома. Долу в равното мернах Стенмарк с двама придружители и вървейки след тях покрай някакви фургони, вече си мечтаех как Стенмарк ме вижда и ми подарява нов Caber и нови Elan-и. Цял живот мечти.
Намерих приятелите си и бързо слязох на земята като запрашихме за София с луксозните Сапунерки. Попитах Ники защо Кузман не ме е придружил, той каза, че сигурно Кузман си е помислил, че съм печен след като ме е видял от прима виста да се кача догоре с лифта и да карам безпроблемно надолу към Леденото езеро, но че сигурно се е обадил на хижаря на х. Мусала и че него съм видял във отвора в мъглата. Е, мисля си, че Кузман все пак трябваше да ме придружи, но явно съм извадил късмет на грийнхорн – един Господ знае накъде съм могъл да се забия!Една зима падна дебел сняг. Моментално се заех да събирам ентусиазти. Сборният пункт беше същия – Орлов мост. С Николай, който живееше на съседната улица, излязохме със ски на краката. Пуснахме се по моята малка уличка в долната си част, която е стръмна и по Цар Иван Асен II стигнахме Царевец. Докато чакахме да се събере ски-компанията, към Цар Иван Асен II зави голям снегорин и аз се хванах отзад. Някъде към Базата явно шофьорът ме видя и наду яко. Зад мен фучеше друг снегорин и аз се уплаших и се пуснах и отново стигнах със ските до Царевец по Цар Иван Асен II. Тумбата беше готова и реших да открия нощното каране като се спусна със ските по стълбите на подлеза. Нямаше никакви хора и аз се пуснах по-мокрите и заснежени стълби с моите ски за сипеи – Elan-ите, които отдолу вече нямаха никаква пластмаса, а само фибростъкло. Един кретен се затича по стълбите надолу по диагонал и се изпречи, тичайки пред мен. Инстинктивно отворих ските в „стълбищно“ рало и се преметнах. Не се ударих. Това беше добре и за това, че ако бях блъснал момчето, той щеше да пострада повече от мен. Не се нараних, защото предвидливо се бях екипирал със сбруята ми за блейд, т.е. за ролерите – надупник, наколени и налакетници!
Както обикновено поехме нагоре към Звездоброя. Оттам по диагоналната пътека към „паметника“ се засилвахме, влизахме в неутъпкания сняг над пътеката и между дърветата надолу имаше едно много късо и стръмно пускане – „моят пад“. Снегът беше толкова много, че на когото и да покажех снимката мислеше, че е на Витоша или в някоя друга планина.
Когато отивахме в смесена компания със ски и някои без, налагаше се да возим момичетата на гръб. Един път така се бях вживял в спускането като карах в канавката на пътеката и долу на равното едната ми щека влезе в решетката на отводнителния канал и върхът и се отчупи.
С годините много от приятелите ми имигрираха в различни страни, а останалите тук ставаха все по инертни и по инертни. Пред-предпоследните ми нощни ски бяха по едно случайно съвпадение в нощта, когато в дискотеката на стадион Дружба загинаха много деца. Мими, Диди с Вихрен и аз бяхме със ски на алеята покрай бившите дипломатически кортове, когато спря едно такси при нас, пълно с жени и мъже, и ни попитаха къде е стадион Дружба. Упътихме ги и безгрижно продължихме заниманието си без изобщо да знаем за трагедията. На всички тези нощни излети в градината аз бях с неизменните Elan-и и моите лични прекрасни скиорски обувки Caber, които си седяха в шкафа ми на тавана, защото обикновено карах служебните.
При предпоследното „мероприятие“ вече бяхме само двама навити – Мими и аз. Мими дойде да ме вземе с колата си и на локалния път, успореден на Цариградското шосе при Полиграфическия комбинат, при силно учудените погледи на случайните минувачи, нахлузихме сбруята си и през подлеза излязохме на пътеката под езерото с лилиите и продължихме към Звездоброя. И тука се случи неизбежното. Като се пусках по мини падчето, по което нямаше кой знае колко сняг, милото Caber-че се предаде – остарялата пластмасата се попука и аз почуствах как скиорските ми обувки стават по-хлабави и по-широки и на краката ми става хладничко. Това беше края на празненството. Благодарение на каишките, които носех, закрепих някак обувките, колкото да стигнем до кортовете, където нощен пазач беше Ицето – готин наш колега ски-учител. Той беше издънил телевизора и трябваше да крещиме и тропаме по желязната врата на оградата, която беше заключена. Най-накрая ни чу и изхвърча от стаичката си. Като ни видя много се зарадва без да скрива учудването си откъде сме изпаднали там през ноща и то със ски и екипи. Веселбата продължи в кортовете със съответната почепка, а след това с Мими „играхме тенис със ски на краката“.
При предпоследното „мероприятие“ вече бяхме само двама навити – Мими и аз. Мими дойде да ме вземе с колата си и на локалния път, успореден на Цариградското шосе при Полиграфическия комбинат, при силно учудените погледи на случайните минувачи, нахлузихме сбруята си и през подлеза излязохме на пътеката под езерото с лилиите и продължихме към Звездоброя. И тука се случи неизбежното. Като се пусках по мини падчето, по което нямаше кой знае колко сняг, милото Caber-че се предаде – остарялата пластмасата се попука и аз почуствах как скиорските ми обувки стават по-хлабави и по-широки и на краката ми става хладничко. Това беше края на празненството. Благодарение на каишките, които носех, закрепих някак обувките, колкото да стигнем до кортовете, където нощен пазач беше Ицето – готин наш колега ски-учител. Той беше издънил телевизора и трябваше да крещиме и тропаме по желязната врата на оградата, която беше заключена. Най-накрая ни чу и изхвърча от стаичката си. Като ни видя много се зарадва без да скрива учудването си откъде сме изпаднали там през ноща и то със ски и екипи. Веселбата продължи в кортовете със съответната почепка, а след това с Мими „играхме тенис със ски на краката“.
Пострадалите момичета по страховитата писта на Харакири 2, спешно бяха отвеждани със СКИ-ТАКСЍ
6. SPALDING
ЧЕРНОБИЛСКИЯТ ДЪЖД И ДАМЯНИЦА-ШИЛИГАРНИКА-БАНСКО!
На 26-и април 1986 г. в атомната електрическа централа в Чернобил изотопите на цезия са се нагрели до температура 40 000 градуса, което води само до едно – неконтролируема ядрена реакция (ядрен взрив, както твърди руският физик Чечеров (65 г) – преди 25 години официалната информация е, че в централата е имало взрив на газ, който е разрушил капака на реактора. Чечеров опровергава, като пише, че в действителност в АЕЦ „Чернобил“ е имало ядрен „изстрел“ – https://imperiya.by/video/cbbhT3n-4cp/konstantin-checherovchernobyilskaya-katastrofaprestupnoe-zamalchivanie.html
Естествено този материал е изтрит, а ето част от него:
Наскоро руският учен публикува данните, които са били строго пазена тайна. Според Чечеров в атмосферата са изхвърлени не 3 - 5 на сто от радиоактивното гориво, а над 90%, или около 200 тона уран и плутоний. Преди 25 години официалната информация твърди, че в централата е имало взрив на газ, който е разрушил капака на реактора. Чечеров опровергава, като пише, че в действителност в АЕЦ “Чернобил” е имало ядрен “изстрел”. Измерванията му показали, че изотопите на цезия са се нагрели до температура 40 000 градуса, което води само до едно - неконтролируема ядрена реакция. Според него е чист късмет, че се е скъсал капака на реактора. Защото при разрушение на стените щяло да стане като бомбите, хвърлени над Хирошима и Нагасаки. При взрива радиоактивни вещества били изстреляни на 10-15 км в стратосферата. Чечеров посочва, че на самолет, летящ на 15 000 м над централата в момента на катастрофата, е открита огромна радиация след приземяването му.
Естествено това видео е блокирано – на някои другари това не се харесва?!
Така е и в самия Чечеров, който е облъчен с 22 000 милисиверта при норма от 250 на година. Той обаче не е единственият, който живее с кошмара. Като него са хиляди ликвидатори, които страдат от различни болести и никога няма да забравят ужаса. Юрий Андреев, началник на смяна по време на аварията, си спомня, че дни наред с колегите си е работил в централата без предпазни средства. Едва на 9 май 1986-а донесли военни дозиметри, които буквално се пръскали при тестовете.
Наскоро руският учен публикува данните, които са били строго пазена тайна. Според Чечеров в атмосферата са изхвърлени не 3 - 5 на сто от радиоактивното гориво, а над 90%, или около 200 тона уран и плутоний. Преди 25 години официалната информация твърди, че в централата е имало взрив на газ, който е разрушил капака на реактора. Чечеров опровергава, като пише, че в действителност в АЕЦ “Чернобил” е имало ядрен “изстрел”. Измерванията му показали, че изотопите на цезия са се нагрели до температура 40 000 градуса, което води само до едно - неконтролируема ядрена реакция. Според него е чист късмет, че се е скъсал капака на реактора. Защото при разрушение на стените щяло да стане като бомбите, хвърлени над Хирошима и Нагасаки. При взрива радиоактивни вещества били изстреляни на 10-15 км в стратосферата. Чечеров посочва, че на самолет, летящ на 15 000 м над централата в момента на катастрофата, е открита огромна радиация след приземяването му.
Естествено това видео е блокирано – на някои другари това не се харесва?!
Така е и в самия Чечеров, който е облъчен с 22 000 милисиверта при норма от 250 на година. Той обаче не е единственият, който живее с кошмара. Като него са хиляди ликвидатори, които страдат от различни болести и никога няма да забравят ужаса. Юрий Андреев, началник на смяна по време на аварията, си спомня, че дни наред с колегите си е работил в централата без предпазни средства. Едва на 9 май 1986-а донесли военни дозиметри, които буквално се пръскали при тестовете.
Обикновено за 1-и май трудещите се от светлото минало получаваха няколко свободни дни за да отпразнуват Бойния празник на труда! Бедният български народец нямаше си никаква представа, че по това време над нещастната му глава се вие един чернобилски облак. В същото време престъпната мафиотско-комунистическа върхушка си внасяше храна и вода от страни, незасегнати от радиацията и по идеологически съображения не съобщи на хората за сериозността на аварията и вероятните тежки последствия.
За светлата дата се отправихме за х. Дамяница. Групата беше доста голяма – Шарлота, Руди, Жорето, Рени, Вальо, Ники, Албена, Сашо и моя милост. Изгарях от нетърпение да опитам ските с панти, с които Кузман ми беше услужил. Аз нямах ски с такива автомати и когато ходехме с колани използвах служебните си обувки за ски, които имаха опция за ходене, но това не можеше да замени едни панти. Ските бяха страхотни – автоматите можеха да се нагласяват за по-стръмни и по-равни терени. На поляната Тодорова орница оставихме колите и тръгнахме нагоре към хижата. Заваля онзи дъжд, за който си нямахме и престава, че е радиоактивен. Нахлузихме дъждобраните с качулки и продължихме нагоре. По пътеката имаше тук там сняг и аз се скъсах да слагам ските и да ги свалям – пусти мерак. По-нагоре вече имаше плътна снежна покривка. Стигнахме хижата и се разположихме. В стаята, в която щяхме да спим закачихме дъждобраните да съхнат по двуетажните кревати. През нощта хубавичко сме се облъчили. По едно време навън просветна и ние с Рени и Вальо си направихме една безметежна разходка в посока към Винарска порта. Те двамата пеша, а аз не можех да се разделя от ските. Загрях и си свалих якето, при което съм изгубил едно туристическо ножче с вилица и лъжица, подарък от баща ми. После когато разбрах, не се ядосах и си казах – хубаво е, че стана в планината това е за баща ми, който е скитал по планините някога и вече го нямаше. Когато слизахме надолу аз изчаквах Рени и Вальо, спирахме, приказвахме си, беше много приятно.
На другия ден всички бяха омърлушени и решиха да слязат до колите и да отидат в Банско. Сашо реши да отиде със ски до Шилигарника и на горна станция да се срещнем всички. Аз попитах Жорето дали смята, че аз мога да го придружа. Както вече споменах, аз не сам планинар. Жорето разреши и аз се присъедених към Сашо.
Времето беше великолепно, слънчево. Изкачихме се през гората и излязохме на Василашкото езеро. Оттам по един лавинен улей започна едно невероятно спускане и един продължителен скоростен шус в подножието на Малка и Голяма Тодорка чак до подножието на клека под Шилигарника. Докато се спускахме успоредно с нас високо горе по ръба се движеха приятелите на Жорето, планинари от Пазарджик. С тези невероятни панти изкачването по стръмният склон към Шилигарника беше като песен. Горкият Сашо със ски без панти се измъчи много, но си заслужаваше заради прекрасното преживявани. Възлизайки горе имах най-невероятната среща с Пешо, който следваше в ГДР. Току що се беше върнал за ваканция в България – той катереше с ски, с панти и колани нагоре към леля Тодорка. След тази неочаквана и приятна среща се спуснахме със Сашо към горна станция на седалковия лифт на Шилигарника, тъй като бяхме излезли доста по-високо. Беше много топло и загрях много от изкачването. Изпих водата от 1,5-литровото пластмасово шише и още бях жаден. Докато чакахме да пристигне отдолу останалата част от компанията, започнах да пълня шишето с сняг и го поставях на нагрятите от слънцето трупи, на които седях. Снегът се топеше и така напълних шишето и го изгълтах. След седмица снегът горе беше обсипан с измрели насекоми. Тогава още не осъзнавах какво точно означава това. След време лъсна цялата лъжа за безвредната радиация и престъпното действие и бездействие на управляващите!
Оттогава имах постоянни проблеми с гърлото и на 26 юли 2012 г. – след 26 години и 3 месеца беше оперирана щитовидната ми жлеза – професорът беше категоричен:
За светлата дата се отправихме за х. Дамяница. Групата беше доста голяма – Шарлота, Руди, Жорето, Рени, Вальо, Ники, Албена, Сашо и моя милост. Изгарях от нетърпение да опитам ските с панти, с които Кузман ми беше услужил. Аз нямах ски с такива автомати и когато ходехме с колани използвах служебните си обувки за ски, които имаха опция за ходене, но това не можеше да замени едни панти. Ските бяха страхотни – автоматите можеха да се нагласяват за по-стръмни и по-равни терени. На поляната Тодорова орница оставихме колите и тръгнахме нагоре към хижата. Заваля онзи дъжд, за който си нямахме и престава, че е радиоактивен. Нахлузихме дъждобраните с качулки и продължихме нагоре. По пътеката имаше тук там сняг и аз се скъсах да слагам ските и да ги свалям – пусти мерак. По-нагоре вече имаше плътна снежна покривка. Стигнахме хижата и се разположихме. В стаята, в която щяхме да спим закачихме дъждобраните да съхнат по двуетажните кревати. През нощта хубавичко сме се облъчили. По едно време навън просветна и ние с Рени и Вальо си направихме една безметежна разходка в посока към Винарска порта. Те двамата пеша, а аз не можех да се разделя от ските. Загрях и си свалих якето, при което съм изгубил едно туристическо ножче с вилица и лъжица, подарък от баща ми. После когато разбрах, не се ядосах и си казах – хубаво е, че стана в планината това е за баща ми, който е скитал по планините някога и вече го нямаше. Когато слизахме надолу аз изчаквах Рени и Вальо, спирахме, приказвахме си, беше много приятно.
На другия ден всички бяха омърлушени и решиха да слязат до колите и да отидат в Банско. Сашо реши да отиде със ски до Шилигарника и на горна станция да се срещнем всички. Аз попитах Жорето дали смята, че аз мога да го придружа. Както вече споменах, аз не сам планинар. Жорето разреши и аз се присъедених към Сашо.
Оттогава имах постоянни проблеми с гърлото и на 26 юли 2012 г. – след 26 години и 3 месеца беше оперирана щитовидната ми жлеза – професорът беше категоричен:
ЧЕРНОБИЛ!
7. KNEISSEL
Купих на черно долари и реших преди една такава свободна седмица да замина за Полша, за да си набавя хубави ски, но шефката ми поиска да изработя един важен материал. Имах на разположение една седмица и тъй като бях сутрешна смяна трябваше да завърша материала и в петъка следобед да замина със самолет. Вечерта в четвъртък минах през бюрото за самолетни билети на пл. „Народно събрание“ и явно се обърках нещо, и попитах има ли билети за Прага, а след това не ми беше удобно да кажа, не бе аз искам билет за Варшава. Бях решил да пътувам в петък, тъй като следващата седмица беше домашната ми смяна и исках да използвам и съботите и неделите преди и след нея – общо девет дни. Сутринта шефката ми каза, че имало още от този материал, по който работих и го търсила, но не знае къде го е сложила, а го изрови едва в десет часа. Помолих един колега да отиде до бюрото за билети и в единадесет да ми се обади, та аз ако съм свършил работата по материала, да ми купи билет. Самолетът отлиташе в тринадесет часа. Изцеден от притеснение и бесен завърших остатъка от материала в четиринадесет часа и излизайки от издателството незнайно как се отзовах в любимия отвратителен ЦУМ. Там мотаейки се безцелно съзрях едно момче, служител в магазина, да бута една количка с телевизор със сравнително голям екран. Попитах го какъв е телевизорът и той каза, че е хубав и евтин, и дали искам такъв. В джоба си имах пари за несъстоялото се пътуване и казах ами да, защо не – моите родители нямаха телевизор. Момчето се оказа много готин, включи един телевизор, изпраска го по четирите краища, за да провери за студени спойки, както той каза, и аз го купих за 200 кинта. Свали ми го долу пред ЦУМ-а, където един „бакшиш“ се опита да ме мародерства, но приятел с кола ми реши проблема и закарахме телевизора вкъщи. Сложих го на контра-бюфета и го пуснах. Само баща ми беше вкъщи. Аз се хванах за дръжката на входната врата, за да изляза, когато той ме спря с думите „над Вратца е паднал самолет, пътуващ за Варшава“. На нашите никога не казвах, когато се готвех да пътувам, за където и да е, а им го сервирах в последния момент. Това си ми беше превантивна мярка, за да мога спокойно да се подготвям и да отбия милите съвети на мама – вземи си тази или онази дрешка и какво да ти изпера и т. н. Казвах само „така ли?“ и се изнизвах. През съботата и неделята се мотах като муха без глава.
Когато се събудих късничко в понеделника, навън грееше слънце. Лежейки още в просъница си представих как летим и в един момент всичко изчезва и ме няма. Чак тогава осъзнах какво се беше случило. Качих се на Витоша и опуках всичките пари, които бях приготвил за Полша и за ските. По-късно се разбра, че това е работа на любимата ком-мафия тъй като в самолета пътувал един неудобен и непослушен генерал, и те без да им мигне окото са опукали самолета, без да ги е еня за над стотината невинни строители на социализЪмЪ.
8. ATOMIC ARC RS
Историята с пътуването не завършва дотук. През настъпващата зима, по същия сценарий – със смените се подготвих да пътувам за Варшава, но този път с влак. Хората вече не си спомнят, че небогопомазаните поданици на Народната РБ не можеха да пътуват в капиталистическите страни, както го правеха верните кохорти на комунистическата мафия и съответно ченгетата. Днес много хора въобще не знаят и не вярват, че е било така. Също така не можеше да се минава през Югославия с влак, за да не се поблазни някой да избяга в загниващия капитализъм, подмамени от мръсната им клеветническа пропаганда, окаляща социалистическия рай. И така трябваше да пътувам през братска Румъния. Тръгнах набързо без „плац карта“, за което после си патих. Но по реда на нещата.
Подготовката ми се състоеше в следното: прежалих ски № 7 – KNEISSEL и ги подрязах отзад, за да са по-къси тъй като смятах да ги изхвърля в Румъния, както и едни скапани щеки, все едно, че отивах да карам ски в Закопане. Ще си кажете този съвсем откачи, да ама не – горе на опашката, на Алеко имаше едно гадно копеле, което работеше в митницата на летището и се фукаше, че бил подсетил ръководството да следи за номерата на внасяните ски (ако не знаете всеки марков чифт ски има номер бит на двете ски – нещо както нашите егенета). Ако внасяш ски и в декларацията, с която си излязъл, не е отбелязано, че си изнесъл тези ски (със същия номер), плащай мито. В багажа си носех отверка за автоматите, ръчна бормашинка със съответните бургийки, шаблон за автоматите и лепило „уле“ (за него ще разберете по-късно). Носех и подръчни редакторски средства, за да подправя номера в декларацията, нали бях парче редактор и ме биваше в тези работи.Тръгнах в една жестока зима. Стигнахме Букурещ и още там ни захвана страшен сняг. В купето имаше симпатично семейство с две момчета, чийто баща беше българин, женен за унгарка, и две студентки – едната българка, а другата филипинка, които следваха в Прага. Планът ми беше да не контактувам с никого, за да си изпълня задачата. Но човек предполага, а Господ разполага. Натурализираният унгарец се зачуди какви страхотни ски имам и на състезания ли отивам (толкова разбираше човекът от ски, но беше много любезен и аз се заговорих). Синовете му се загледаха в гедерейския ми часовник и поискаха да го видят – дадох им го да го разгледат, а и котенцата бяха готини и замисълът ми се провали, станахме една обща компания. Трябваше в Букурещ да сменим влака в посока Будапеща. Пълна обърка, никъде не можем да разберем кога и от къде ще тръгне нашият влак. От опит знаех, че румънските кондуктори са ужасно гадни, когато нямаш „плац карта“ почват да се гаврят с теб. С българския унгарец отидохме в центъра на града да търсим чейндж бюро (на гарата нямаше), за да купим плац-карти. Но и там всичко беше затворено. Станахме свидетели на нещо, което все пак го нямаше в нашата соц-родина. Ако искаш да ползваш такси, когато то намалява скоростта за да остави клиента си, ти се хващаш за таксито и тичаш с него. Когато се върнахме от неуспешната си акция открихме някакъв влак за Будапеща. На един от вагоните стоеше един кондуктор и с ритници не ни допускаше да се качим. Оказа се, че влакът е през Виена за Будапеща. На информацията в гарата имаше едно момиче. Аз я запитах на немски за влака за Будапеща и тя си завъртя главата настрани и я държа така докато говорих, опитах на английски – същия резултат. Най-накрая открихме ВЛАКА, и понеже бащата се беше забил нанякъде помогнах на цялата женска компания и децата да заемат едно празно купе. Слязох на перона и бързо свалих автоматите и хвърлих ските и до релсите. Обилния снеговалеж щеше да ги покрие. Щеките запратих настрани и влязох в купето. Не мина минутка и ето го бащата, влиза и ми носи двете дъски – щях да припадна, но бързо съобразих и казах, че сам помогнал на всички да се настанят в купето, внесъл сам си багажа
В Прага вече си купих плац-карта за Варшава и билет за другия ден в четири часа. Знаех един евтин хотел, където си ангажирах стая за една нощ, след което излязох да поскитам из снежна златна Прага. Вечерта, когато се прибрах в хотела изведнъж в бедната ми източно-европейска тиква просветна, че съм си купил билет не за следобеда – шестнадесет часа, а за през нощта, т.е. рано сутринта. Слязох и помолих администраторката да ме събуди и да извика такси за еди-коя си гара. Сутринта заех резервираното място и влакът потегли. Много бях учуден, че във вагона нямаше друг пътник освен мене. Малко по-късно вече знаех защо – вагонът нямаше отопление. Освен дрехите на мен нямах никакви други, така че навлякох пижамата си под якето, пуснах щората и пердето на прозореца и зъзнах цялата нощ. Сутринта на чехословашко-полската граница влезе гаден, очилат, полски митничар. Аз имах не много голям сак, в който носех една бутилка коняк Плиска, за моята полска приятелка Мария и една бутилка от водка, пълна със шльоканица и писмо, което ми беше дал един приятел за негово гадже. Кретенът извади кочан да ме глобява за огромното, „непозволено“ количество алкохол. Така и не видя автоматите за ски. Аз отворих прозореца и бързо премислих, че ако дам бутилката на войничетата долу, може и да си изпатя. Затова почнах да изливам шльоканицата. В момента когато на дъното на бутилката остана малко ракия, в купето нахлу с вик на ужас един симпатичен възрастен митничар. Аз не говоря полски, но всеки би разбрах смисъла – за един поляк да изливаш алкохол това е кощунство, ерес. Подадох му бутилката и казах – за мое здраве. Другият си прибра кочана и излезе безсловесен.
Наех си квартира в замръзнала Варшава. Горките имаха недостиг на въглища. Нали знаете вица за социалистическия и капиталистическия ад? Неделята бях на разузнаване. Понеделник направих успешен чейндж на черно, без да ме излъжат и бързо купих въпросните ски. Купих още скиорски обувки, автомати за ски и дамски оверал, които продадох в България, така че ските и пътят ми излязоха почти без пари!
Подът на квартирата беше със замърсен паркет – там монтирах спокойно автоматите на ските намазах дланите си с лепило „Уле“ и ги прокарах по мръсния под и след това по ските. Когато ги видя, майка ми възкликна „та за тези стари ски ли ходи чак в Полша“.
В близост до квартирата имаше магазин за очила. Харесах си едни рамки и с рецепта поисках да взема диоптрични стъкла. Човекът се учуди и поиска, да ги монтира. Обясних, че заминавам и няма време, имайки предвид как у нас ги правеха за една две седмици. Полякът ми каза да дойда след един час. Ченето ми падна като получих готовите очила и запраших за гарата с такси. Не ми се разказва по-нататък. Кой ме би по главата да се върна с влак през великата съветска страна. Докато железничарите качваха влака на широките релси, отряд въоръжени до зъби „братушки“ ни изкарваха като говеда от купетата. Искаха да подпиша декларация, че нямам злато, при което аз категорично отказах. Помолих едно от момчетата от кушета да ме събуди на гара София. Бях събуден от някакъв кондуктор, който ме изкара по пижама на някакъв перон встрани от гарата като ми помогна за багажа.
Явих се при шефката си с няколко бутилки истински алкохол и разни ядки. Като ги сложих на бюрото тя ме изгледа въпросително. Аз казах, че ми е спасила живота, а тя още повече се учуди и тогава си признах всичките си грехове. Шефката даже не отвори дума за това, че съм пътувал в работно време. Душичка!
9. BLIZZARD
10. BLIZZARD
11. MLADOST (Atomic)
Когато ме приеха 1980 г. в ски-училище Витоша, получих първия чифт от тези ски. Бях безкрайно разочарован, но какво да се прави – Насо Брадата беше, който колеше и бесеше в ски-гардеробното пространство. Винаги сам пазил ски даже и да не са мои. Подкарах ги като бесен, при което ги ликвидирах.
Когато в интернет се мъчех да си припомня как изглеждаха „Младостите“, попаднах на следното в един руски сайт, цитирам дословно: „Хочешь сделать другу гадост – подари ей лыжи Младость“. Без коментар!
12. MLADOST (Atomic)
След като разбих тези „прекрасни“ ски естествено отново получих същата марка. Случи се същото – даже ги счупих! Сигурно Насо се уплаши, че ще му ликвидирам младостния ски-гардероб, а може и Румен да се е намесил и получих ски № 13.
13. FISCHER
Сиви метални. Невероятни ски с много бърза пластмаса. По-късно колегите получиха нови модели ски, но аз държах да карам тези. Не, че щяха да ми дадат от новите. Не бях от долюбваните. За съжаление при едно невнимание разбих в един камък задния автомат на едната ска и Насо отказа да го смени.
14. DYNASTAR
Тези ски бяха сравнително добри, но със слаби задни автомати. На един първи януари с колежка излязохме да караме в пулвер. На един от първите завои останах на една ска. Оказа се, че задният автомат на другата е взел-дал. Много ме беше яд, но тръгнах да се прибирам на една ска. Срещнах един колега, който отиваше на лавината и аз не издържах, такъв ден не е за изпускане, а и нямаше никакви хора! В джобовете си винаги имах отверка и някак си закрепих автомата и тръгнах към лавината. Надолу по склона автоматът издържа до средата ... и ската ми полетя и се шибна в един камък. Направо ми призля. Върхът и се изкриви.
Когато работех на Витоша с тези ски имах и едно прекрасно преживяване. Една нощ Емо ни натовари на ратрака и се качи нагоре под равната част на Синята писта успоредно на „Туристоуловителя“ (така наричахме стръмната отсечка под лифта Романски). Бяхме Мими, Тошко и аз. Бързо обухме ските и зацепихме надолу по неутъпкания сняг на светлините на ратрака, тъй като Емо ни следваше отзад на определена дистанция. Невeроятен кеф. Спряхме под последния пад преди долна станция на Романски и Емо си ни прибра и ни закара до кимизарника, помещението където спяхме.
Те бяха наказанието ми за изкривения връх на Dynastar-a. Добри ски, но с автомати максимум до 60 kg натягане, при положение, че аз гол бях 85 kg и натягах автоматите до 10-11. Така бях озаптен. Търпях, търпях и накрая се набутах в улея, успоредно на лавината. Снегът беше твърд и едната ми ска се откачи в един завой. Тогава разбрах колко е стръмен улея, но запазих самообладание и спасих кожата, но с цената на една лека операция след много, много години.
Нямам спомен какви марки ски съм карал в двете нови училища след отпадането на ски-училището на Балкантурист и различните му модификации – Алеко спорт тур, Алеко спорт или изобщо както и да се казваха. Същото се отнася и за новите ски-училища, в които работих впоследствие – тези на Данчо и на Пури. Вероятно съм карал личните си ски.
Когато работех на Витоша с тези ски имах и едно прекрасно преживяване. Една нощ Емо ни натовари на ратрака и се качи нагоре под равната част на Синята писта успоредно на „Туристоуловителя“ (така наричахме стръмната отсечка под лифта Романски). Бяхме Мими, Тошко и аз. Бързо обухме ските и зацепихме надолу по неутъпкания сняг на светлините на ратрака, тъй като Емо ни следваше отзад на определена дистанция. Невeроятен кеф. Спряхме под последния пад преди долна станция на Романски и Емо си ни прибра и ни закара до кимизарника, помещението където спяхме.
15. HEAD
Те бяха наказанието ми за изкривения връх на Dynastar-a. Добри ски, но с автомати максимум до 60 kg натягане, при положение, че аз гол бях 85 kg и натягах автоматите до 10-11. Така бях озаптен. Търпях, търпях и накрая се набутах в улея, успоредно на лавината. Снегът беше твърд и едната ми ска се откачи в един завой. Тогава разбрах колко е стръмен улея, но запазих самообладание и спасих кожата, но с цената на една лека операция след много, много години.
Нямам спомен какви марки ски съм карал в двете нови училища след отпадането на ски-училището на Балкантурист и различните му модификации – Алеко спорт тур, Алеко спорт или изобщо както и да се казваха. Същото се отнася и за новите ски-училища, в които работих впоследствие – тези на Данчо и на Пури. Вероятно съм карал личните си ски.
16. ATOMIC Exellent
Много яка, метална ска. Добре прилягаше по ледуча на Витоша, но не се държеше добре в неутъпкан сняг.
17. ROSSIGNOL
Първия загатнат карвинг, който съм карал! Приятелка ме покани да ù гостувам в Sandnes, Norway като гид, когато отидем да караме ски в Kvamskogen на 45 min от Bergen в Eikedalen Skisenter. Това щеше да ми е първото пътуване на Запад. Тръгнах само с една малка раничка и един сак с дрехи, защото наскоро бях опериран от херния. Една позната ми направи по-евтин билет за самолет – Sofia-Budapest-Amsterdam-Stavanger. Е, два часа чакане в Будапеща на летището и пет часа в Amsterdam – Schiphol, ама кеф за бай Ганьо социалистически, попаднал сред капиталистическия ад. За Амстердам съставих план как да си прекарам приятно времето. От летището до града имаше влак за 2 Евро. В самолета от Будапеща до Амстердам се заприказвахме с една готина стюардеса с невероятно излъчване. Тя имаше хубав тен, а аз бях със ски-учителското си яке и съвсем естествено разговорът се насочи към ските. Побързах да я поканя да ми дойде на гости в България след като се върна от Норвегия и да караме ски, но тя каза, че за съжаление по това време ще ходи на ски в Италия, в Доломитите – Мармолада, което беше за мене съвсем неизвестно място. Наскоро беше паднала Желязната завеса и ние нищо не знаехме за нещата и живота отвъд нея. Един сърбин, например, ми разказа как албанските другари, ръководители са се страхували работниците от кап-страните да не емигрират в нашия социалистически рай, избягвайки от капиталистическия гнет. Затова албанския бряг на границата със Югославия, която минава през средата на Охридското езеро и е означена със сребристи метални шамандури, е обсипан с бункери. Понеже страната им е малка те не искали да бъде наводнена от бягащите нещастни работници от кап-страните. Не знаех нищо за този ски курорт Доломитите – Мармолада и затова го приех с недоверие – колко прави са били нашите партийни ръководители чрез Желязната завеса са ни предпазвали от много неща и най- вече от влиянието от разпада на капиталистическия свят.
Минаха много години, когато се отзовах на ски в тези пусти Доломити и видях какво са направили там неуспялите да избягат при нас на свобода.
Кацнахме в Амстердам. На летището имаше полицейско бюро, където седеше един симпатичен негър. Показах му паспорта си и го попитах дали мога да отида до Амстердам, защото имам пет часа до полета до Ставангер. Отговори ми утвърдително, но ми каза да си оставя раничката в бокс за багаж. Оставих я за няколко евро и бодряшки се запътих, за да изляза от летището. На паспортния контрол един млад гадняр се заяде и не искаше да ме пусне с довода, че не сме били в Шенген. Най-накрая явно му писнах след няколкоминутно негово „не сте в Шенген“ и мое „сме в Шенген“. Взех влака и като развързан заобикалях из града. Бях инструктиран от Норвегия, че е кучешки студ и че е хубаво да навлеча едва ли не две якета. Каква беше изненадата ми – беше много горещо и хората се разхождаха по къси ръкави. Аз заврях. Проклетия фотоапарата ми здаде екипа та после в Норвегия ме бъзикаха, че явно сам бил в някое от „кафенетата“ и затова съм имал проблем с апарата.
Кога стана време да се качвам на самолета за Ставангер, момчето от паспортния контрол ме попита какво ще правя в Норвегия. Много се учудих на въпроса и казах, че отивам да карам ски и той ме пусна да вървя.. Когато стигнахме в Ставангер, разбрах защо в Холандия са ме попитали с каква цел отивам в Норвегия – направо от самолета попаднахме на въртележката за багажите.
Жегата не беше отминала и Норвегия, и понеже в Eikedalen Skisenter снегът се топил, след кратко гостуване в Санднес, се отправихме към ски-курорта в Гейло, намиращ се на средата на железопътната линия между Берген и Осло. Докато чакахме влака отидохме да похапнем и аз се направих на кавалер като платих за два бургера, два пъти картофки и две коли, с което изчерпах значителна част от паричните си запаси и тогава разбрах за високия стандарт в Норвегия. В заведението имаше изолатор за пушачите – това е остъклено помещение. На гарата в бокс за багаж с височина да се вкарат и ски оставихме багажа и ските на приятелката. Нали не видял, като се качихме във вагона замъкнах ските и ги курдисах над главите ни, за да не ги свие някой. После видях, че има специална ниша за ски до всяка врата на вагоните. Във влака имаше също изолатор. Зяпах през прозореца и се дивях на невероятната гледка. От време на време се мяркаха хора със ски бегачки по ширналата се безкрайна снежна равнина, където тук там прелитаха малки дървени дачи, който се давали под наем на скиорите. Стигнахме в Geilo по тъмно и първото нещо, което видях като слязохме от влака беше осветената нощтна писта на единия склон. По-късно разбрах, че будалите са направили осветена писта и на склона на отсрещната страна на железопътната линия.
Бях попаднал в паралелен свят. Чакаше ни едно момче с престилка с някакви цветни шевици, който ни закара с микробисче до хотела. Веднага ни настаниха. В коридора водещ към стаите отляво пишеше на майтап – Dukes, отдясно Duchesses. За изкарването в хотела нямам думи и това би било тема на един дълъг и тъжен за нашето ежедневие разказ. Само ще спомена, че ските, които взе под рента за мен приятелката, набутах втората вечер в стаята под кревата, даже не на балкона. Ските, нормалните хора си ги оставяха навън от хотела в едно отделно помещение, което гледаше към басейна. Когато избирах ските помолих момчето от гардероба да ми даде конвенционални ски, но той каза, че нямат. Тогава у нас карвинга прохождаше. За пистите и лифтовете и означенията и водещите отсечки към тях нямам думи. Изблещих се като видях едно централно табло, на което бяха овесени най-различни отверки за ските – не, за да не ги открадне някой, а за да не се изгубят в дълбокия сняг. Веднага някой ще каже – този се прави на интересен и у нас има. Да това е хубаво, сега вече след много години има и у нас, въпреки че такива табла с означение на пистите у нас и до днес няма. Дай Боже да има. Вярвам, че тогава навремето и опонентът ми би се учудил. За снобордистите имаше на двата склона отделни писти с невероятен halfpipe и няколко метров скок, където дънеше музика. Имаше и една много стръмна писта за freeride. Един ден в началото ù имаше табела „Внимание! Оголени участъци“. Надолу видях само едно две малки петънца, но явно поддържащият персонал си вързваха гащите за всеки случай. Имам много за разправяне, но ще спомена накратко само, че беше детска ваканция. На един от големите седалкови лифтове на долна станция имаше голяма равна площ. На обяд децата я бяха запълнили със ските си, защото стелажите не можеха да поберат всички тези ски. Първата ми мисъл беше леле мале това ако е у нас как някои щяха хубавичко да се напазаруват, после си казах как ли тези дечица си намират ските и щеките?!.
Минаха много години, когато се отзовах на ски в тези пусти Доломити и видях какво са направили там неуспялите да избягат при нас на свобода.
Кацнахме в Амстердам. На летището имаше полицейско бюро, където седеше един симпатичен негър. Показах му паспорта си и го попитах дали мога да отида до Амстердам, защото имам пет часа до полета до Ставангер. Отговори ми утвърдително, но ми каза да си оставя раничката в бокс за багаж. Оставих я за няколко евро и бодряшки се запътих, за да изляза от летището. На паспортния контрол един млад гадняр се заяде и не искаше да ме пусне с довода, че не сме били в Шенген. Най-накрая явно му писнах след няколкоминутно негово „не сте в Шенген“ и мое „сме в Шенген“. Взех влака и като развързан заобикалях из града. Бях инструктиран от Норвегия, че е кучешки студ и че е хубаво да навлеча едва ли не две якета. Каква беше изненадата ми – беше много горещо и хората се разхождаха по къси ръкави. Аз заврях. Проклетия фотоапарата ми здаде екипа та после в Норвегия ме бъзикаха, че явно сам бил в някое от „кафенетата“ и затова съм имал проблем с апарата.
Кога стана време да се качвам на самолета за Ставангер, момчето от паспортния контрол ме попита какво ще правя в Норвегия. Много се учудих на въпроса и казах, че отивам да карам ски и той ме пусна да вървя.. Когато стигнахме в Ставангер, разбрах защо в Холандия са ме попитали с каква цел отивам в Норвегия – направо от самолета попаднахме на въртележката за багажите.
Жегата не беше отминала и Норвегия, и понеже в Eikedalen Skisenter снегът се топил, след кратко гостуване в Санднес, се отправихме към ски-курорта в Гейло, намиращ се на средата на железопътната линия между Берген и Осло. Докато чакахме влака отидохме да похапнем и аз се направих на кавалер като платих за два бургера, два пъти картофки и две коли, с което изчерпах значителна част от паричните си запаси и тогава разбрах за високия стандарт в Норвегия. В заведението имаше изолатор за пушачите – това е остъклено помещение. На гарата в бокс за багаж с височина да се вкарат и ски оставихме багажа и ските на приятелката. Нали не видял, като се качихме във вагона замъкнах ските и ги курдисах над главите ни, за да не ги свие някой. После видях, че има специална ниша за ски до всяка врата на вагоните. Във влака имаше също изолатор. Зяпах през прозореца и се дивях на невероятната гледка. От време на време се мяркаха хора със ски бегачки по ширналата се безкрайна снежна равнина, където тук там прелитаха малки дървени дачи, който се давали под наем на скиорите. Стигнахме в Geilo по тъмно и първото нещо, което видях като слязохме от влака беше осветената нощтна писта на единия склон. По-късно разбрах, че будалите са направили осветена писта и на склона на отсрещната страна на железопътната линия.
Бях попаднал в паралелен свят. Чакаше ни едно момче с престилка с някакви цветни шевици, който ни закара с микробисче до хотела. Веднага ни настаниха. В коридора водещ към стаите отляво пишеше на майтап – Dukes, отдясно Duchesses. За изкарването в хотела нямам думи и това би било тема на един дълъг и тъжен за нашето ежедневие разказ. Само ще спомена, че ските, които взе под рента за мен приятелката, набутах втората вечер в стаята под кревата, даже не на балкона. Ските, нормалните хора си ги оставяха навън от хотела в едно отделно помещение, което гледаше към басейна. Когато избирах ските помолих момчето от гардероба да ми даде конвенционални ски, но той каза, че нямат. Тогава у нас карвинга прохождаше. За пистите и лифтовете и означенията и водещите отсечки към тях нямам думи. Изблещих се като видях едно централно табло, на което бяха овесени най-различни отверки за ските – не, за да не ги открадне някой, а за да не се изгубят в дълбокия сняг. Веднага някой ще каже – този се прави на интересен и у нас има. Да това е хубаво, сега вече след много години има и у нас, въпреки че такива табла с означение на пистите у нас и до днес няма. Дай Боже да има. Вярвам, че тогава навремето и опонентът ми би се учудил. За снобордистите имаше на двата склона отделни писти с невероятен halfpipe и няколко метров скок, където дънеше музика. Имаше и една много стръмна писта за freeride. Един ден в началото ù имаше табела „Внимание! Оголени участъци“. Надолу видях само едно две малки петънца, но явно поддържащият персонал си вързваха гащите за всеки случай. Имам много за разправяне, но ще спомена накратко само, че беше детска ваканция. На един от големите седалкови лифтове на долна станция имаше голяма равна площ. На обяд децата я бяха запълнили със ските си, защото стелажите не можеха да поберат всички тези ски. Първата ми мисъл беше леле мале това ако е у нас как някои щяха хубавичко да се напазаруват, после си казах как ли тези дечица си намират ските и щеките?!.
18. ATOMIC BETA RIDE 10.20 Allrounder
Това е вече по-изразен карвинг. Хубави ски почти за всякакъв терен, но не и за мек сняг с насечени бабуни. С тези ски работих за първи път като ски-учител в чужбина и то в Австрия.
Проучих маршрута до Saalbach-Hinterglemm и си купих билет за спален вагон до Виена. На софийската гара влизам измръзнал мъкнейки голям куфар, ските, щеките и малка раничка. Веднага ми се залепиха двама юнаци и ми предложиха „услугите си да ме заведат до влака“. Знаех редовните кражби на гарата и любезно ги отпратих. Ченето ми падна като видях на таблото с разписанията на влаковете, че моят влак има закъснение три часа. Реших да се стопля в едно кафе като паркирах целия си багаж близо до мен. Не зная защо, но след малко ме обзе някакво безпокойство и грабнах багажа и се отзовах под таблото и с ужас видях, че влакът след минути ще тръгва. Нямаше ескалатор и по стълбите надолу ми се разката фамилията. Отзовах се в един бетонен бункер – подлеза, в който нямаше магазинчетата, които помнех от минали години, а да не говорим за някакви нишани за коловозите. В този момент привидението ми изпрати един непознат, който ми посочи стълбите за моя влак 3з (според разписанието), което трябваше да означава – трети коловоз Запад, веселба. В следващия момент моят ангел-хранител ми задърпа куфара, но аз го държах здраво и като излязох на платформата горе, на бегом стигнах до влака. На стълбите на една врата стоеше шафнера, който ми пое куфара, защото влакът вече тръгваше, а аз в движение хвърлих вътре ските и СЕ КАЧИХ на влака за Виена. Шафнерът ме инструктира и заръча да отварям вратата на купето само като чуя неговия глас!
За по сигурно завързах веригата с един пусек овъртян около ски, прекарах го през дръжката на тежкия куфар и го фиксирах да стълбата на кушета!
При едно друго подобно пътуване със спален вагон шафнерката ми даде едно специално устройство за предпазване от крадци по влаковете. Това беше едно чуканче от здраво дърво с две дупки, в които се пъхаше една скоба с форма на латинско u. Това устройство се поставяше на вратата и крадеца даже да я открехнеше малко вратата с специалния ключ отвън, не можеше да влезе, защото нямаше как да отстрани веригата. Иди кажи сега, че българите не са гениални! При друг случай на връщане към България използвах щеката си, за да залостя вратата, та даже изкарах един голям, голям портокал. Подари ми го един съсед по купе, на когото услужих с другата щека и го научих как и той да си залости вратата. На гара София, когато ми върна щеката ми подари този портокал, който изядох напук на крадците. При това пътуване в Унгария една жена и обраха 2000 евро, въпреки предупреждението на шафнера – отишла горката до клозета и си оставила парите в купето. Това става посред бял ден. Шафнерът повика полиция, но унгарците му казаха, че това ни е тяхна работа.
От Виена взех влака за Залцбург и оттам продължих с Шатъла за Цел ам Зее. Влакът минава по невероятно красиви места и изживяването се допълваше от слизащите и качващите се почернели скиори, много от тях сами малки момчета и момичета. В Цел ам Зее взех рейса за Заалбах, където пристигнах по тъмно. В Заалбах като се запътих към Haus Friedericke, където се помещаваха спалните на ски училището, поспрях се при павильончето на бензиностанцията. Едно симпатично момиче с такси ме попита къде отивам и като разбра, че съм за Haus Friedericke предложи да ме закара, защото отивала да вземе оттам клиенти.
Когато българската ски-учителска общност се събра за вечеря, едно много младо холандче ме попита учудено дали съм ски-учител. Сигурно нещо не съм се вързвал в с представите му за ски-учител и аз за да не го разочаровам му казах, че ще ми бъде за първи път, а Камен изръмжа на български, че аз съм бил такъв когато малкият е ходил прав под масата.
В това ски-училището имах нахалството да работя с руски туристи като се има предвид, че руският ми е безобразен! На времето ми се падна да работя с една руска стюардеса, на която и било все едно дали урокът по ски ще се води на английски или немски. Акредитираха ме към нея, но се указа, че тя знае само съветски. А аз не говоря този език и почнах да и говоря на български. Един ден минавахме с девочката по Синята писта и когато спрях да и обяснявам, видях на няколко метра от нас, спрял Вихрен и подслушва. По-късно долу той ми направи забележка, че говоря на български. Аз му казах само „почему си сваляш ску, бе“. И в ски-учителската аудитория се завихри страхотна веселба. Полиглотчето, което говореше немски, холандски и английски, знаеше руски колкото мен, а по-горният израз на книжовен руски беше на Вихрен, който по времето на един урок с руска група един от тях си свалил ската и последвала тази реплика от страна на Вихрен. По късно Краси поясни, че тази девочка сигурно е била стюардеса на вътрешните полети на страната, извършвани с геликоптери.
19. SALOMON Streetracer 8
Идеални са за демонстрация.
20. SALOMON Streetracer 9
Тези ски са добри за твърди и отъпкани терени. При завои с голям радиус се държат добре.
21. SALOMON Streetracer 10
Леки и не много стабилни по права линия. Не са стабилни и на лед, въпреки че са малко по-твърди от Streetracer 8. Една хубава пролет, след като се бях върнал от Австрия, където работих в едно ски-училище в Хинтерглемм, Сашо ме нави да ходим в Рила на Мальовица. Имах вече DYNAMIC VR 27, но предпочетох да взема SALOMON-а, тъй като бях вече собственик само на едната ска от DYNAMIC-а (но тази история ще ви я разкажа по-късно). Седяхме пред едно кафене на поляната при хотела и пиехме чай. Лифтът не работеше. Беше приятно, тихо слънчево време. В един момент от пътеката водеща към х. Мальовица изпаднаха със ски една жена и едно момиченце. След малко от пътеката изпълзя една моторна шейна с ремарке, в което тържествено седеше голямо, прекрасно куче. Човекът седна на съседната маса и след малко Сашо си говореше приятелски с него. Оказа се, че Сашо е познавал баща му, който е бил алпинист, а синът държал х. Мальовица. Ние нямахме никакви определени планове къде да ходим и къде да спим и затова когато той ни предложи да ни качи ските и багажа до хижата, ние се съгласихме. Стана голям майтап, когато натоварихме раниците, кучето явно с характер, ги изхвърли от ремаркето. Момичето и жената седнаха зад хижаря, а кучето отзад върху раниците и потеглиха. Ние с Сашо поехме нагоре кефейки се без багаж. Имахме съмнения, че опашатия пакостник ще ни изхвърли раниците някъде по пътя и че ще трябва да ги мъкнем до хижата, но той този път явно ни съжали.
Хижата беше в чудесно състояние – чисто, топла вода, чисти кенефи, чисти легла и завивки, които миришеха приятно, затоплени спални и накрая вкусна храна! На другата сутрин поехме нагоре. Сашо с панти и колани аз пак с пистови ски и автомати без колани. Имаше страшно много сняг и аз едва изджапах до над втора тераса и реших да се върна докато слънцето не размекни яко снега – изкефих се, но беше кратко спускане.
Втора тераса ми навява един тъжен и неприятен спомен. Бях тогава студент. Анчо, който беше шеф на студентския лагер на х. Мальовица, ме включи към скиорите, а имаше и студенти алпинисти. По това време военните бяха пощръклели и само събираха запасняци. Усетих, че тези дни пак ще ме привикат и затова през нощта преди да замина спах в един приятел като заръчах на нашите, ако дойдат с повиквателна да казват, че съм някъде в провинцията, но че не знаят къде. Качихме се на х. Мальовица. По пътя беше страховито, защото от Ръждавица падаха лавини с топовен грохот. Едва започнал лагера Анчо ме привика и каза, че съжалява много, но военните са ме открили – получило се е съобщение да се явя. Явно нашите са казали, че съм в Рила. Побеснял слязох в София и ходих до Мало Бучино, военните бяха запрашили нанякъде и се върнах на х. Мальовица. Тежки да не се бях връщал. Времето беше отвратително и само висяхме в хижата. Поне там се запознах с моят приятел Владко, с когото по-късно много пъти ходихме на ски.
Една сутрин отговорникът на алпинистите се разфуча и ги запита няма ли да се хванат за мократа скала. Излезли едно момиче и две момчета. В един момент в хижата връхлетя единият от тях и извика лавина. Всички наскачаха като помислиха, че лавината връхлита върху хижата. Бях чувал, че често лавина помитала кенефите отвън под хижата. Момчето каза, че паднала лавина, но те с момичето се изровили, а другото момче било зарито някъде. Поведоха ни всички нагоре, което лично за мен специално беше безсмислено, тъй като нямах никакъв опит, а и какво можех да направя само се мотах и се върнах. По-късно от ЦАЛА се качиха голяма група курсисти. Оказа се накрая, че не е лавина, а само дъска Търсеха до 17 часà докато някой не се спънал в аноракът на момчето – студент от Строителния институт. Не зная защо и мен накараха да му правя изкуствено дишане, за което си нямах представа как се прави, след като там имаше опитни планинари. Късно вечерта дойде лекарка от София, за да му бие инжекция директно в сърцето, но за съжаление той си беше отишъл. Три дена след това не можах да кусна храна. В суматохата някой ми беше свил скапания анурак, така че до края на лагера си изкарах по пуловерче.
Общото решение беше лагерът да продължи. Алпинистите катериха не зная къде, но увиснали на скалата под някакъв надвес, защото нямали дървени клинове. Това не ми е ясно какво е, но в 3 часà през ноща им правиха спасителна акция. Слава Богу ги докараха живи, но с измръднали носове, уши и пръсти.
22. DYNAMIC VR 27
С тях работих в Hinterglemm. Това е тестова ска с нестандартна пластина 6,5 cm. Кара се много леко както в малки и големи дъги. Държи добре на лед.
Та сега дойде време да ви разкажа, защо бях притежател само на едната ска от DYNAMIC-а. Една зима си взех отпуска един месец. За втората седмица запазих в Хинтерглемм стая за двамата с Ники, при фрау Pfeifer. Бях се уговорил с шефът на едно ски-училище да бачкам последните две седмици от месеца, при условие, че ще ми плаща 50 Евро на час и той се съгласи и ме покани.
Първата седмица изкарах при фрау Mariane, където и се срещнахме с Ники, който пристигна с кола от Мюнхен. Настанихме се при фрау Pfeifer и започнахме да се кефим. Веднаж под Цвоьолфера влязахме в неутъпкан сняг и аз без да се замисля ръгнах на скорост надолу, при което направих яка човка. И започна едно ровене, защотото едната ми ска просто изчезна. Накрая, когато ми писна и бях готов да се прибирам, Ники каза, че ей този триъгълник не сме преровили и я намери. Понеже освен, че караше по-добре от мен ски, имаше тапия за капитан бруто не знам си колко тона и не знам си какво и ми обясни, че правилото в морето е каквото там си намериш, е твое. Е, аз се съгласих, че сигурно това важи и за снежното море. Той все пак беше така добър да не си я вземе веднага, та да мога да покарам. И така можах да ги карам още в Saalbach-Hinterglem, Asitz – Leogang, Ischgl-Samnaaun, два пъти в Schladming – първия път когато беше нощния слалом и след това преди последния кръг на Световнота купа там, в Zermatt, Breuil Cervinia, на Витоша и в Банско.
Отбих се до ски-училището да видя какъв е хавата и като разбрах в какъв кимизарник ще спя, реших да не оставам. След това забърках една каша. Неправилно реших, че имаме още една нощ и когато късно се върнахме от Цел ам Зее, фрау Pfeifer ни посрещна гневно, а и ни беше изхвърлила боклуците от стаята. Спасението беше при фрау Eder, но тя ме отпрати към роднината си баба Супа и там преспахме, а на другия ден, след като се накарахме, запрашихме към Мюнхен при Пешо. Той ни приюти. Ники на другата сутрин се отправи към летището, а аз поех към Мюнхен да се помотая.
След няколко дена с Пешо запрашихме към Ischgl – това е ски курорт на границата между Австрия и Switzerland, Samnaun, Canton Graubünden, District Inn – безмитна зона.
С Пешо много често си менкахме ските, защото имаме един и същ номер на ски-обувките. А той караше ATOMIC SX12 SUPERCROSS и така като ги опитах, влюбих се в тях и като се върнах в България си купих от този модел. Еми Пешо е виновен, а и над мен висеше заплахата като дамоклев меч, Ники да си вземе едната ска от DYNAMIC VR 27.
23. ATOMIC SX12 SUPERCROSS
Страхотни ски. Невероятно държат на лед. Много бърза пластмаса. Ако нямате здрави ръце, за да ги носите, не си купувайте от тях – колкото са хубави, толкова са и тежки. Къде ли не ги карах – Sölden, Zermatt, Cervino За съжаление изкъртих леко задницата на едната ска на Витоша и под заплахата да остана без ски си купих ски № 24.
24. VÖLKL TIGERSHARK 11 FEET Power Switch IPT R 12.0 D – 170 R 16,9 112-68-96
25. HEAD Every Thang
Дамски ски (карах ги в Val Thorans след като ми свиха ските), които се държат много прилично както на лед, така и на отъпкана писта, фирн и мек сняг. Не съм имал възможност да ги изпробвам в дълбок сняг и на скоростни големи завои. Прави впечатление, че имат много бърза пластмаса!
26. HEAD i. SPEED
Страхотни ски. Нямам думи. Естествено това не са ските за онези великите, но са може би най-хубавите ски, които съм карал. С тях на всякакви терени се чувстваш комфортно, да не говорим как държат на лед, а и са стабилни и в разровен сняг и насечени бабуни. Много бързи ски! Искам да имам такива. Карах дължина 170 cm, но бих опитал и 165 cm. Искам да имам такива ски!
27. SALOMON Equipe GC Race Z12 Bindings
Ските са нови, взети от магазин на SALOMON, но са стар модел 2007 - 2008. Серията е след SALOMON Streetracer 10 и се твърди, че са по-добри от Streetracer-ите?! Автоматите им са яки. В магазина се продаваха с едни не толкова добри, но аз ги помолих и те монтираха Z12 Bindings. Сега след Zermatt 2013 мога да кажа, че ми паснаха. Карах ги в Цермат и се държаха прилично. Добре стоят в големи скоростни завои. Опитах ги и на стръмен терен на къси верижни завои и успях да вляза в добър ритъм. В родното Пампорово по стръмните и заледени писти се държаха много добре. В Сент Антон ам Арлберг един ден се загубих от великолепната осморка. Покарах там и след това ми скимна да отида до Лех, където след дълъг и уморителен GSM сеанс не можах да установя къде е групата и забих накъдето ми видят очите, и попаднах в един неотъпкан снежен рай. Изпитах едно отдавна забравено чувство на завоите в дълбокия сняг, когато околният свят престава да съществува за тебе. Би искал това да продължи безкрай, но си притиснат от времето и трябва да поемеш обратния път.
Случи се нещо много странно по време на обяда в Gampen Restaurant на 1850 m ми свиха стоперите на едната ска. Бях готов да заплатя за стопера колкото и да ми поискат, защото при едно откачане на тази ска иди гони Михаля, а и Ники не беше с нас, за да ми я намери, но и да беше и да я намери пак си оставах с една ска по морското право, че каквото си намериш в и в морето си е твое.
Бях се сприятелил с един готин австралиец Grage, който работеше в скиорната, където си оставаме ските и обувките. Попитах го за сервиз на Salomon и тои излезе навън и ми показа сградата. Там попаднах на един страшно симпатичен възрастен човек, който не само, че ми монтира стопер, отговарящ на Bidings Z12, но и не ми взе дори и един цент, а ми се усмихна. Като разказах на Grage, тои каза – Cony е приятел. От този ден когато си вземах и оставях ските Grage се усмихваше и казваше gi nine – G 9, т.е. това беше номерът под които ми оставяха ските и обувките
МЕЧТИ !
Ходихме с Ники на ски борсата при Стадиона да си купи шапка и маска за Рами. Сега пичовете казват така на гогълс (goggles) – както пък ние им викахме.
Там видях едни Atomic D2 Race SL Race Skis with Neox TL 12 Bindings
Ех да имах HEAD i. Supershape Speed, Sl 163 cm
А ако имам STÖCKLI, сигурно бих пропял като Тина Мазе и ще направя и клип.
Да мечти, но:
Аз искам да имам тези ски!
Аз вярвам, че ще ги имам тези ски!
Аз ще имам тези ски!
ОТНОВО МЕЧТИ
VÖLKL TIGERSHARK 11 FEET Power Switch
161 cm, R 13.8, 121-75-104
Völkl Racetiger SL Power Switch 2012 , 165 cm
С Tigershark се кара като че ли по релси. Ако скоростта в завоите ви привлича, това изберете Tigershark. Вярвам им, това го усетих със Völkl Racetiger Power Switch.
Разлика от модели на Racetiger е, че няма ФИС ограничения, които трябва да бъдат следвани. Всяка една от характеристиките на ските е конфигурирана за безкомпромисна агресивност. Във Версия 11 Feet има титаново покритие на горната повърхност. Power Switch системата позволява на скиорите да адаптират работата на ските бързо и лесно към променящите се снежни условия.
Разлика от модели на Racetiger е, че няма ФИС ограничения, които трябва да бъдат следвани. Всяка една от характеристиките на ските е конфигурирана за безкомпромисна агресивност. Във Версия 11 Feet има титаново покритие на горната повърхност. Power Switch системата позволява на скиорите да адаптират работата на ските бързо и лесно към променящите се снежни условия.
LAW OF ATTRACTION
Законът за Привличането
ДЕФИНИЦИЯ НА ЗАКОНА НА ПРИВЛИЧАНЕТО – „Аз привличам в моя живот онова, което привлича моето внимание, енергия и интерес - независимо дали е позитивно или негативно.“
Първа Стъпка: ВИЕ - Пожелайте си нещо!
Втора Стъпка: ВСЕЛЕНАТА - Вселената създава начин да ви го поднесе!
Трета Стъпка: ВИЕ - Започнете да си се представяте в ума си така, сякаш вече имате това, което сте си пожелали и повярвайте с цялото си сърце, че вече го имате!
ТРИТЕ СТЪПКИ НА СЪЗНАТЕЛНОТО ПРИВЛИЧАНЕ:
А. ИДЕНТИФИЦИРАЙ ЖЕЛАНИЕТО СИ
Б. ОТДЕЛИ ВНИМАНИЕ НА СОБСТВЕНО СИ ЖЕЛАНИЕ
В. ПОЗВОЛИ МУ ДА СЕ ОСЪЩЕСТВИ
DEFINITION OF THE LAW OF ATTRACTION - "I attract into my life what attracts my attention, energy and interest - whether positive or negative."
Step One: YOU - Make a wish!
Step Two: THE UNIVERSE - The universe creates a way to present it to you!
Step Three: YOU - Start imagining in your mind as if you already have what you wanted and believe with all your heart that you already have it!
THE THREE STEPS OF CONSCIOUS ATTRACTION:
A. IDENTIFY YOUR DESIRE
B. DEPARTMENT ATTENTION OF YOUR OWN WISH
C. ALLOW HIM TO TAKE PLACE
Step One: YOU - Make a wish!
Step Two: THE UNIVERSE - The universe creates a way to present it to you!
Step Three: YOU - Start imagining in your mind as if you already have what you wanted and believe with all your heart that you already have it!
THE THREE STEPS OF CONSCIOUS ATTRACTION:
A. IDENTIFY YOUR DESIRE
B. DEPARTMENT ATTENTION OF YOUR OWN WISH
C. ALLOW HIM TO TAKE PLACE
КОЙ КАЗВА, МЕЧТИТЕ НЕ СЕ СБЪДВАТ?!
Аз силно желаех да имам тези ски
Аз исках да имам тези ски!
Аз вярвах, че ще ги имам тези ски!
Аз си представях (просто мислено завивах с тях), че имам тези ски и сега вече ги имам тези ски!
Аз исках да имам тези ски!
Аз вярвах, че ще ги имам тези ски!
Аз си представях (просто мислено завивах с тях), че имам тези ски и сега вече ги имам тези ски!
Е разбира се не всичките модели, но имам най-желаните от мен! Показаните по-горе желани модели ски вече са остаряли модели, но единствено от тях бих искъл да покарам и STÖCKLI. Втората част от желанието ми вече е изпълнена – пея си, е естествено не като Тина, както и не мога да завивам като нея!!!
Вече мечтите ми се сбъднаха и изминах много километри по снежните писти с HEAD SUPERSHAPE i.SPEED era 3.0 S и ROSSIGNOL 9St ti Side Cut Worldcup
118/66/97 R 13,2 m, 163 cm, Bindings HEAD PRX 12
29. ROSSIGNOL 9St ti Side Cut Worldcup
124/70/112 R 12 m, 165 cm, Bindings Axial2 140 TP2
CHERNOBIL 26 April 1986
VITOSHA – GOST MOUNTAIN
SOMETIME VITOSHA
RUMEN
Унищожаването на х-л "Щастливеца" е едно голямо престъпление!
ReplyDeleteБлогът е много интересен.